Но какво мога да направя повече?!

С моя човек живяхме на семейни начала щастливо и спокойно повече от 2 години, като първите признаци на насилие започнаха едва преди 8 месеца - отначало внезапни, но кратки избухвания по обясним повод, после пак внезапни, но вече не толкова кратки и определено неадекватни спрямо повода избухвания - раздразнителност, словесни изблици, сканандали и обиди, после още скандали в колата или в близост до обществени места, но не и така че да може някой друг да разбере, какво става, след това удряне с ръка по предмети и самонараняване, а накрая посегна и на мен.
Първо шамари и блъскане, после към това се добави скубане на коса и удари с предмети, накрая дори нещо като душене и умруци в лицето.
Бяха общо взето 5-6 насилнически епизода - средно по един на месец, като само 2 от тях - вторият и последният наистина ме застрашиха физически, останалите бяха повече блъскане и груби думи.

Още след първия епизод / който ме шокира, защото изобщо не очаквах, че някой, с когото сме се любили нежно само преди няколко часа е способен на това/ имахме сериозен разговор, временно се разделихме и накрая след съответното признание, че той " има проблем" и ще се лекува, реших да дам втори шанс и се събрахме отново.
Бях нащрек и общо взето внимавах да не го дразня и провокирам, той беше вече на изписани подходящи лекарства, та исках да му дам някакво време, за да подейства терапията при психиатъра/ води се психоаналитик, - при това опитен и учил в чужбина/
Видим и осезаем ефект от терапията определено имаше, но недостатъчно във времето, а може би и той не ходеше достатъчно често / веднъж на 10 дена/, защото не е съвсем евтино и накрая всичко се провали с гръм и трясък.

След последния и най-грозен побой се разделихме - с присъщите му елементи на латино мелодрама, макар в доста дискретен, по възможност неизлагащ никого, вариант - благодарение на моите усилия.

Колко ме боли - няма да казвам.
Сигурно знаете, щом сте в този клуб.

Не чувствам унижение, нито се считам че съм си загубила времето с този човек, който иначе ми даде много щастливи и стойностни моменти, много реална партньорска подкрепа, а и не само това.
Но ми е невероятно ТЪЖНО, ТЪЖНО, ТЪЖНО, че не можах нищо да направя, за да запазя връзката си, любовта си и бъдещето си с него, че насилието се оказа нелечимо, и че толкова хубави неща между нас трябва да бъдат зачеркнати, заради този, сякаш вроден в него, " дефект"

Понякога си мисля, че това е като лоша магия, като отрова или някакво първично зло, проникнало в него, което го кара само за минути да се превръща от нежен, грижовен и разбиращ мъж, от съвестен и разумен човек на 40 години - в звяр, който сякаш не вижда нищо освен себе си, при това в едно криво огледало.

Не, не исках да бягам от ситуацията - това е по-лесното, наистина.
Бях решила съвсем съзнателно, че той заслужава да остана до него и да му помогна да се пребори / нещо което, той също искаше, уверявам ви/, да се промени с мъничко. Беше съвестен в началото -- пиеше си лекарствата, ходеше на терапия, четеше книжки по въпроса за агресивността дори.
Мислех, че би било достатъчно и съвсем малко, за да не преминава границата - защото иначе той не е грубиян, нито невъзпитан или простак, нито е пияница, нито е озлобен по принцип.

Но ресурсите не стигнаха - времето най-вече.
А и може би всичко е било само една илюзия и човек не може да поправи подобна грешка в матрицата?

Ще ми се да науча отговора.
Ще ми се да вярвам, че не само аз ще съм по-добре след раздялата, но и той също ще се оправи.
Ще ми се да имах сигурност, че следващият мъж в живота ми, ако изобщо допусна да има друг, толкова близо до мен, няма да носи същата необяснима бездна вътре в себе си.

Редактирано от SeveNinety на 26.11.07 21:39.