|
Edna statija za razmisyl, publikuvana v Capital
Обикновен популизъм
След четиригодишни лутания в търсене на идентичност партията на Костов си избра ролята на гробокопач на капитализма
Любомир ВАСИЛЕВ
Преди четири години СДС дойде на власт на крилата на народното недоволство и развяващ лозунга “Ние няма да ви излъжем”. Тогава партията на Костов, а и самият той се кълняха в любов към пазарните ценности, бизнеса и средната класа, решителните икономически реформи, управление в името, а не за сметка на хората.
С напредването на мандата, упоен от мириса на състоялата се финансова стабилизация и личните бизнесзавоевания, синият елит все по-ясно даваше да се разбере, че лозунгите за пазар, открита конкуренция и по-малко държава са били предизборна реторика, която не ще и не ще да прерасне в осъзнати ценности. Още по-малко в реални и радикални действия.
Вместо да намалява държавната намеса, кабинетът на СДС бълваше лицензионни режими на конвейер, подминаваше с високомерие тоталната корупция на всички нива, увеличаваше данъчноосигурителната тежест и преразпределението през бюджета, генерираше нонстоп скандали в приватизацията и обществените поръчки.
Едва през третата година на мандата се заговори за намаляване на данъците, но по навик бе избран най-популисткият (и най-болезнен за бюджета) вариант - намаляване на ДДС с два процентни пункта вместо по-осезаемо понижаване на преките данъци. В навечерието на изборната 2001 г. бе направена първата по-реална крачка към намаляване на бюджетната преса върху бизнеса и към диалогичност с него, заговори се за разхлабване на лицензионно-разрешителната мрежа и за нова икономическа политика.
И така, докато на политическата сцена не се появи Симеон II. Изправен пред реалната опасност след изборите да се превърне във фактор с допълващо политическо значение, СДС и лично Костов приеха на въоръжение крайния популизъм.
Между ляво и дясно
През 1997 г., за да спечели парламентарните избори, СДС нямаше нужда да представя пред обществото ясна визия за бъдещото развитие на България. Сгромолясването на Виденовото управление бе поднесло на тепсия изборната победа на Костов. Комфортът на парламентарното мнозинство, самостоятелното правителство, завидната обществена подкрепа и финансовата стабилизация, осигурена от валутния борд, сякаш развиха в управляващите нарцистичен синдром. Те решиха, че могат да управляват вечно само защото убедително са спечелили едни президентски и едни парламентарни избори. И че оттук насетне няма да им се налага да се напрягат много-много пред електората и да му обясняват като каква точно политика ще прилагат след ерата на победилата финансова стабилизация, какви ще са техните приоритети, с какви конкретни мерки смятат да ги реализират..
Капсулирането около двете безспорни завоевания на синьото управление - на макрофинансовия и на европейския фронт, превърна СДС в партия, която отказва ясно да се самоопредели в политическото пространство чрез реални действия, а не чрез имагинерни послания. Фойерверките за принадлежност към семейството на Eвропейската народна партия може и да хващат окото, но не и за пред изпосталяла публика, която не вижда ясна и дългосрочна перспектива пред себе си и очаква конкретни и радикални действия тук и сега.
Кулминацията на шикалкавенето на СДС по оста дясно - ляво и на отказа да изясни (включително и за самата себе си) каква партия е и чии интереси защитава дойде в началото на тази седмица. Лидерът на СДС и министър-председател Иван Костов “разгроми” царското движение с аргумента, че тезите, които политическите му опоненти заимстват от програмата на Съюза на работодателите, са “черен капитализъм”.
Часът на истината
Костовата ултралява реторика, която идва като римейк на Виденовото “чорбаджиите”, всъщност поставя въпроса дали това е поредното конюнктурно шикалкавене на СДС в ляво-дясната координатна система, или е нещо повече - изваждане на бял свят на реалните ценности, които изповядва настоящото управление. Аргументът, че СДС започна реформите, които предшествениците му отлагаха, е верен, но непълен. Промените, които синята партия правеше през досегашния си мандат, бяха инспирирани отвън (МВФ, Световната банка и по-малко Европейският съюз) и създаваха усещането, че се правят не в името на разгръщане на предприемчивостта и просперитета по принцип, а в името на разгръщане на личния и партийния бизнес и просперитет.
Ако синият елит настина е толкова загрижен за икономическия растеж и просперитет, защо продължава да третира бизнеса като враг и се мъчи да извлече на негов гръб политически дивиденти?
Ако СДС наистина е обладан от пазарният манталитет, защо основните предизборни послания са за гарантирани (?!) по-високи заплати и пенсии, за разкриване на 100 000 работни места всяка година, за публични инвестиции. Дори партии като БСП и евролевицата, които по презумпция изповядват леви идеи, се посвениха този път да акцентират на турболевичарски лозунги и заложиха на по-умерени послания, лишени от напомняния за цената на хляба по Живково време например.
Ако Костов наистина изповядва европейските ценности, защо заклеймява като некомпетентни чуждите експерти, докато в неговите редици доминират хора, в чиято професионална биография ключовата фраза е “член на СДС”? И защо е готов в името на по-бързото формално приемане в Европейския съюз България да поема ангажименти (за безусловно спазване на стандарти, за механично преписване на законодателство и т.н.), които по-скоро я отдалечават от целта за обществен и личностен просперитет?
Всичко на картата на PR-а
Има един вариант, при който уклонът по крайнолява риторика на СДС би бил оправдан. Като цяло българското общество е егалитарно настроено и това е факт, датиращ още отпреди времето на социализма. В такава среда призивите на Костов срещу “черния капитализъм” могат да бъдат разбрани, ако на тях се погледне като на единствения начин да се дойде на власт, за да може да се приложи дясна и радикална икономическа политика, без която България ще си остава стабилизирана на ръба на мизерията. Но случаят със СДС и пролетарските призиви на неговия лидер очевидно не е такъв. Ако беше - щяхме да го разберем през изминалите четири години.
Истината, изглежда, е по-прозаична. Сините лидери окончателно са се отказали да играят в един отбор с предприемачеството и да реализират радикални реформи и вместо това ще печелят по-лесно манипулируеми избиратели с PR-кампания, базирана на краен популизъм и омаскаряване на основния си конкурент - царското движение.
Така предложенията за по-гъвкав пазар на труда, който да позволи на бизнеса да се развие, да осигурява повече работни места и по-високи доходи, се маскира от синята пропаганда като черен капитализъм.
Експертизата на водещите икономисти от листите на Симеон се разчита като предпоставка за извличане на лични бизнесоблаги от участието във властта.
Предложенията за нестандартни реформи, насочени към промяна на безперспективното статукво - като опасност за евроатлантическото бъдеще на България.
“Не виждам как такава либерална програма (на Съюза на работодателите, респективно на царското движение - бел.ред.) се пресича с очакванията на хората, тъй като разочарованите очакват съвсем друго нещо”, заяви Иван Костов в същото изказване, в което заклейми “черния капитализъм”. Това, което пропусна да изясни, е разочаровани от какво. И от кого.
|
Capital: SDS populism