Киряк Цонев*
Либия отбеляза по традиция своя национален празник с прием от главата на своята дипломатическа мисия г-н Саклюл. Като се имат предвид усложнените напоследък отношения с тази страна поради известния процес срещу българските медици, би трябвало да се очаква едно по-голямо внимание към нея от страна на нашите власти. Какво стана? На приема дойде председателят на Народното събрание Йордан Соколов - това бе естествено, като се има предвид личната му ангажираност със самото дело и посещението му в Либия, при което доста неуспешно бе направен опит да се покаже, че то е рутинно и междупарламентарно, а всъщност целеше да се окаже влияние върху либийските съдебни власти във връзка с процеса.
Правителството бе представено от министъра на земеделието Венцислав Върбанов. Обаче
липсваха онези, които би трябвало да бъдат там
- министърът на здравеопазването (като се има предвид, че Либия дава хляб на повече от 6000 български медици и че в либийския затвор именно медици очакват с тревога съдбата си), нито устатият ни министър на правосъдието Симеонов, от когото либийците с право очакват някое сериозно извинение.
Подобен прием либийският посланик организира в края на миналата година по случай приключването на сесията на Българо-либийския смесен комитет. И на него не се яви нито нашият тогавашен съпредседател, небезизвестният Александър Божков, нито някой от министрите, с които либийската делегация бе имала срещи. И това при положение, че либийският казус вече висеше като дамоклиев меч над главата на правителството.
Но тази практика не е само с либийците…
Преди малко повече от месец бе приемът по случай официалния празник на Египет. В последният момент той бе отложен с един ден по молба на наше високопоставено лице, посетило съвсем неотдавна Египет и прието след двудневно очакване от президента му, което изявило силно желание на присъства. Е, приемът се състоя с ден закъснение, а въпросното лице така и не се появи.
Няколко дни преди това бе приемът на Ирак. И отново - нито един министър. Дори Петър Жотев, съпредседателят на Смесения българо-иракски комитет, който дни преди това бе в Ирак и дори
се похвали, че визитата му е успешна,
(въпреки че никакъв протокол за сесията на Комитета не бе подписан - един уникален случай в историята на тези смесени комитети). А постоянно се говори за “иракския дълг”. И за огромните потенциални бъдещи възможности за икономическо сътрудничество с тази държава.
Същото се повтаря на приемите на Сирия, Йемен, Алжир, дори Мароко. Но не и на Израел, разбира се. И после иди и говори, че България водела балансирана политика в Близкия изток.
За съжаление практиката на пълна незаинтересованост и неуважение към празниците на арабските мисии у нас се превърна в традиция.
Впрочем, арабските посланици също ходят по приемите на посолствата на “развитите” (или “белите”) държави и виждат как там се изреждат всички възможни власти на държавата. Надпреварват се, носейки надеждата да бъдат поканени на някоя приятна екскурзия в този свят на “капитализЪма”, който, както говореха някогашните ни марксисти, загнивал, но при това загниване миришел много приятно.
Обаче в съвременния свят има нещо, което си заслужава да изучи и нашият новоизпечен “политически елит” (или самообявилите се за такъв). Защото в лелеяната Европа си има една мощна институция, която се нарича официален протокол, който е всесилен и може да нареди не само на сменящите се министърчета и многобройните им замове, но дори на държавния глава, председателят на парламента или премиера, да присъства или не на еди кой си прием и дори как да бъде облечен там.
Такава практика имаше допреди десетина години у нас
Тогава т.нар. Единен държавен протокол (ЕДП) в Министерството на външните работи, макар и оглавяван от далече не винаги безгрешния д-р Джибров, имаше властта и правата да нарежда на всеки, в това число и на всесилния Живков, къде трябва да отиде, как да се облече, къде да застане при церемонията и т.н. И това се правеше като се изхожда от държавните приоритети.
Поканите от посолствата се изпращаха именно в този ЕДП, който съгласуваше с политическите отдели на министерството кой задължително трябва да присъства. А тези отдели, именно защото бяха политически, в прерогативите им бе да подскажат това, изхождайки от презумпцията кои политически или икономически сектори са развити или имат перспектива за развитие с дадената страна и буквално подреждаха имената дори степента на представяне на отделните министерства и други институции.
Това бе задължителното присъствие, което можеше да бъде отменено само с крайно “уважителна причина”, а на останалите властници бе оставена свободата да решават сами дали да присъстват или не.
Сега външноминистерският протокол, макар и вече с гръмката титла “дирекция”,
обслужва практически само своя министър
и отчасти неговите заместници. Всеки министър у нас си е създал свой “протокол” с някоя и друга синекурна длъжност на завидно висока заплата, която да го “обслужва”. А обикновено това са дечица “с връзки”, които хабер си нямат от реалната сложна наука, наречена “дипломатически протокол”. И нерядко се случва тези началничета да превръщат протокола във външно министерство в свой придатък и консултант, вместо да бъде обратното.
Днес
много се говори за “отваряне” към арабския свят
Думите са хубави, но когато не са подкрепени с елементарни протоколни демонстрации на съответни равнища, те остават да висят като мъгла, която се стопява при първия полъх на вятъра. А неприсъствието на отговорно равнище в конкретните случаи означава, че правителството се солидаризира с недостойните изказвания на споменатия по-горе министър, който разделя света на “бели” и “небели”.
Протоколът е политика, при това сложна и неразбираема за всеобхватните иначе мозъци на самоназначилия се “политически елит”. Нека изучат този занаят поне елементарно, за това дори си има учебници на български език. И да го прилагат по начин, отговарящ наистина на политическите и икономически интереси на страната ни.
Така е в “белите европейски” държави, към които уж се стремим.
------
*Авторът е дългогодишен дипломат
Никога не е късно, преди да е станало късно!
|