3а първи път от няколко месеца гледам новини по един от българските канали, Ден. Надежда Михайлова отговаря на въпроси във връзка
със ситуацията в Македония. Ама нима това е тя? Няма го самоуверения, арогантен тон, няма го стилния и до преиграване look. Гласът е
тих, звучи дори срамежливо. Видът и - като на слуга на народа.
По-нататък следва репортаж от честването на Деня на Армията - Св Георги Победоносец. Синьото политбюро навярно тъгува за
разрушения мавзолей, сега стои и приема парада под дъжда. За по-сигурно президентът Стоянов си е сложил каскет. Напомня ми за някого.

Следват кадри от конгреса на СДС в НДК. Онова НДК, строено от онези за XIII-ия конгрес на партията им. Залата ехти от бодра песен. Не
съм я чувала до сега, но ми звучи познато.
Камерата се насочва съм онези на трибуната, изправени, със вдигнати десници. Връчват се букети, разменят се прегръдки и целувки.
Ставам и отивам на компютъра. Няма ли да догледаш новините, вика след мен мъжът ми. Не, казвам. Това съм го гледала вече.