А, аз се не безпокоя - и така си ставам за резил, и хем акъла си опичам, хем палци стискам, ала ънцъ не ми се разминава.

Не знам дали си срещала някъде следния проницателен съвет на Нагарджуна: "По- добре да не започваш - след като веднъж си започнал по- добре да го довършиш" т.е. по- добре да не стъпваш на духовния път - след като веднъж си сложил крака си на духовния път, вече си го направил и не можеш да отстъпиш назад, няма начин да избягаш.

А култът е неизбежно явление и ключова бариера на пътя на всеки един изследовател на духовното. Феноменът "култ към личността" се простира отвъд периметъра на конкретния индивид издигнат на пиедестал - култът е към нашата собствена основна интелигентност приела формата на духовен приятел. Причините за да се стига до това положение, са нашата нетрезвост и лицемерие, включително и най- вече към самите себе си. Диференцирането м/у вътрешното изживяване и външното изразяване с годините се натрупва, и натежава до такава степен, че в даден момент нещо се явява ключов фактор, който освобождава онова преклонение и възхищение, което наричаме "култ" - това "нещо" може да бъде някой гуру, психотерапевт, сексуален партньор или дори някакъв неодушевен обект ... примерно мога да ти кажа, че култът към личността и култът към наркотиците се различават с някакви незначителни подробности. По принцип процеса изглежда прост и елементарен, но в действителност е изключително добре вкореняващ се в дълбините на съзнанието ни.

Когато срещнем някой, който отразява онова, което наистина сме мислили - мисли за които е напълно възможно, дори да не сме си дали сметка; някой който изразява чувствителността си, без задръжки и условности - тогава тази му откритост рефлектира в/у нашата подтиснатост, получава се една реакция тип "боже - този прави онова, което аз винаги съм искал, за което толкова пъти съм се спирал" и от тук до култа, дистанцията е дотолкова, доколкото да одобрим този обект, да решим да се ползваме от него. И започва една игра, една любовна афера м/у нас и обекта - с което започва по- трудния процес, процес, в който започваме да се откриваме. Така, че ако ни е необходим култ, за да започне този процес, то тогава неизбежно ще получим именно култ - в което няма нищо лошо. Има огромна разлика в преживяването, когато се разсъбличаш сам и когато го правиш пред погледа на човешки очи, така че ако трябва да бъде искрен то ще кажа, да не се моткаш, а да скачаш в култа с двата крака. От наша гледна точка, ние печелим доверието на учителя "Голяма Работа" и разбира се той печели нашата, но от гледна точка на крайния резултат и тази на учителя, то в тази интрига, ние играем сами и печелим нашето собствено доверие - а учителя е просто катализатор на целия процес, неговата роля е по- скоро пасивна, той е необходимото условие за да се случим.

Ситуацията се развива по изключително подобен начин на тази м/у двама влюбени - отначало всичко е с неохота, постепенно с израстването на все повече и повече доверие, влюбените става все по непринудени и нецензурирани :Д един пред друг. Същото е и с учителя - първо споделяш едно, после второ, наблюдаваш реакциите му и така постепенно човек се разсъблича към все по- дълбоки нива, докато не стигне пълната откритост и съответно култът отпадне от само себе си.

Но особеността е тази, че в действителност 99,99% всичко зависи от тебе, а не от учителя - когато "вътрешния учител" започне да функционира, повече никога не можеш да избягаш от изискването да се отвориш, защото основната интелигентност ни преследва навсякъде, просто няма начин да избягаш от собствената си сянка. Поради това, попаднал веднъж , то да бягаш от култа е опит обречен на провал - или преминаваш през него и го осъзнаваш, или си оставаш ..... прокълнат да бягаш за цял живот.

Както и да е - мога да пиша още много по въпроса, защото обичайното разбиране за култът към личността е всъщност доста плитко и повърхностно. Това, което визираме като култ, е най- външния слой на цялата работа. Примерно мога да ти кажа, че култът към Ошо, Кастанеда, Буда, А, Б, Х, които са голямата работа за мен бе супер лесен за осъзнаване, но не така стоеше въпросът, когато се отнася към хора, с които общувам - включително и ти Ел. Може и да не ти се вярва, но дори и ти влизаше в тази група. Аз никога не съм говорил по тези въпроси с хора от виртуала, а и изобщо като цяло много рядко - но преди участието ми в Ошо клуба, съм ги разглеждал разните форуми, които има на духовна тема, било то будистки, йогистки, християнски и т.н. И никога не ме е блазнила идеята да си пиша по такива теми с хора, особено такива, които не познавам. Но тъкмо ти се оказа оправданието, за да променя тази си позиция.

Тъй като L. L. бе от първите хора, към които изпитах симпатии, като влязох във форума, то по някое време ми щукна да разгледам, къде другаде се изявява. И така без да подозираш и без да знаеш, ти се оказа причината, за да им се случи на християните такова бедствие, като моето участие в техните форуми - преди години си постнала една тема, с картина на която Адам и Ева, на която и двамата имат пъп. От там като му отпуснах края и се разходих из почти всички активни форуми в БГ.

С този пример, просто искам да ти посоча, че култът не представлява просто някакво обожествяване на дадена личност, а се продиктува от липсата на откритост т.е. не е в харесването било то към Ел или към Ошо, а в прикриването ми от мен. В теб виждам някаква непринуденост и освободеност, които са ми присъщи на мен, но поради една или друга причина не си позволявам - остана да бъдеш в ролята учителя Голямата Работа и един култо- поклонник вече е готов. Е - в такъв случай в какво и как изобщо е възможно, ти да бъдеш виновна и отговорна за моето култопоклонническо състояние.

Та да се винят разните гурувци - без значение какви са им били намеренията - е трик, с който просто се опитваме да оправдаем лицемерието си.