— Не разбирам защо тези хора говорят за смъртта така, сякаш смъртта е като живота — каза той тихо.
— Може би така я разбират. Мислиш ли, че тибетците виждат?
— Едва ли. Когато човек се научи да вижда, нищичко не взима връх, нищичко. Ако тибетците можеха да виждат, те веднага щяха да разберат, че нито едно нещо вече не е същото. Когато веднъж видим, нищо не е познато. Нищо не остава такова, каквото сме го познавали преди да виждаме.
— Но може би виждането не е еднакво за всички, дон Хуан.
— Така е. Не е еднакво, но това още не означава, че смисълът на живота взема връх. Когато човек се научи да вижда, нито едно нещо не е същото.
— Очевидно тибетците смятат, че смъртта е като живота. Ти самият като какво мислиш, че е смъртта?
— Не мисля, че смъртта е като нещо. Мисля, че тибетците сигурно говорят за нещо друго. Във всеки случай това, за което говорят, не е смъртта.
— За какво смяташ, че говорят?
— Навярно ти можеш да ми кажеш това. Ти си този, който чете.
Опитах се да кажа нещо, но той се засмя.
— Може би тибетците наистина виждат — продължи дон Хуан, — а в такъв случай би трябвало да разбират, че това, което виждат, няма никакво значение, и са написали целия този куп глупости, защото им е все едно. А ако им е все едно, значи виждат и следователно това, което са написали, не е глупости.
Нещата се случват!
|