При игра без край, с безброен брой животи, защо човек да прави нещо?! Защото това, което се преражда не е личността, а съзнанието. И защото така или иначе губиш всичко със смъртта - освен свойството да осъзнаваш. Но като губиш и паметта си, тази "игра" става едно твърде мъчително лашкане от съществуване в съществуване, като в безкраен лабиринт и което са нарекли "колелото на Самсара" или страданието. А доколкото разбрах има и случаи, когато и съзнанието частично може да бъде разрушено. Затова борбата е за запазване/повишаване на съзнанието и за цялостност. Защото окончателното освобождение е идентично с тоталната свобода при Кастанеда. То слага край на лашкането в безкрайни и безпаметни съществувания и освобождава съзнанието от оковите на обусловеността (т.е., то става независимо от наличието на тяло и престава да си търси ново такова).
И защото единственият ни шанс за действие е сега - в този живот. Не когато сме умрели и не в следващия, защото не знаеш никога как ще се въплътиш и дали ще имаш шанса да се бориш за свободата си.

...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...