— Бил ли си в рая, Кетут? — попитах.

Той се усмихна. Разбира се, че е бил там, каза. Лесно е да се отиде в рая.

— Какво е там?

— Красиво. Всичко красиво е там. Всеки красив човек е там. Всичко красиво за ядене е там. Всичко е любов там. Раят е любов.

После Кетут каза, че знае друга медитация — „до долу“. Тази медитация надолу го отвежда на седем нива под света. Тя е по-опасна. Не е за начинаещи хора, само за учител.

— Значи, ако се качваш горе, в рая, при първата медитация, тогава при втората медитация трябва да слезеш долу в…?

— Ада — довърши изречението той.

Това беше интересно. Раят и адът не са концепции, за които съм чувала да се разискват много в хиндуизма. Хиндуистите виждат вселената от гледна точка на кармата, процес на постоянно циркулиране, което би трябвало да значи, че всъщност не „стигаш“ никъде в края на живота си — не в рая или в ада, ами просто се рециклираш обратно на земята под друга форма, с цел да поправиш взаимоотношенията и грешките, които последния път си оставил незавършени. Когато най-после постигнеш съвършенство, излизаш изцяло от цикъла и се стопяваш в празнотата. Разбирането за карма предполага, че раят и адът могат да бъдат намерени само тук, на земята, където имаме качествата да ги създадем, като правим или добро, или зло в зависимост от съдбите и характерите си.

Кармата е понятие, което винаги съм харесвала. Не в буквалния смисъл. Не непременно, защото вярвам, че съм била сервитьорка на Клеопатра, а по-метафорично. Философията на кармата ме привлича на метафорично ниво, защото дори в рамките на един човешки живот е очевидно колко често трябва да повтаряме едни и същи грешки, да си блъскаме главите в едни и същи стари порочни страсти и импулси, да предизвикваме същите стари мизерни и често катастрофални последствия, докато най-накрая успеем да спрем и да ги поправим. Това е най-важният урок на кармата (а също и на западната психология между другото) — погрижи се за проблемите сега, иначе по-късно ще трябва пак да страдаш, щом и тогава оплескаш нещата. Това повторение на страданията е адът. Да излезеш от безкрайното повторение до ново ниво на разбиране — ето там ще намериш рая.

Но тук Кетут говореше за рая и ада в друг смисъл, сякаш са реални места във вселената, които наистина е посетил. Поне това мисля, че имаше предвид.

В опит да изясня това попитах:

— Бил ли си в ада, Кетут?

Той се усмихна. Разбира се, че е бил там.

— Как изглежда адът?

— Същият като рая — каза той. Забеляза объркването ми и се опита да обясни: — Вселената е кръг, Лисс.

Още не бях сигурна, че разбирам.

— До горе, до долу — всичко еднакво накрая — каза той.

Спомних си една стара мистична християнска представа: И това, което е горе, е същото такова като това, което е долу, за да се изпълнят чудесата на едно-единствено нещо. Попитах:

— Тогава как разбираш каква е разликата между ада и рая? — попитах.

— По това как отиваш. Рай — отиваш горе, през седем щастливи места. Ад — отиваш долу, през седем тъжни места. Ето защо за теб по-добре да отидеш горе, Лисс — засмя се той.

— Тоест намекваш, че е по-добре да прекараш живота си, отивайки нагоре, през щастливите места, тъй като раят и адът — посоките — така или иначе са едно и също нещо? — продължих да питам.

— Едно и също — каза той. — Едно и също накрая, затова по-добре щастлива по пътя.

Продължих:

— Значи, ако раят е любов, тогава адът е…

— Също любов — отвърна той.

Осмислях това известно време, опитвайки се сметката да излезе.

Кетут отново се разсмя и ме плесна с обич по коляното.

— Винаги толкова трудно за млад човек да разбере това!

...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...