„Всеки обитател на нашия квартал, в който живеех, знаеше доколко Уродливото беше уродливо. Нашето местно коте. Уродливото обичаше три неща на този свят: борбата за оцеляване, храната „каквото падне” и, така да се каже, любовта. Комбинацията от тези три неща плюс бездомния живот в нашия двор беше оставила по тялото на Уродливото неизличими следи.

Уродливото коте имаше само едно око. От същата страна го нямаше и ухото, а лявото краче някога е било счупено и сраснало под невероятен ъгъл, благодарение на което се създаваше впечатление, че се готви да се обърне. Опашката отдавна я нямаше. Само една малка огризка. И ако не бяха множеството белези покриващи главата и даже плещите на Уродливото, то можеше да се нарече тъмносиво на райета коте.

Във всеки, който за първи път го виждаше възникваше една и съща реакция:”Ама че уродливо коте!”. На всички деца беше забранено да се докосват до него. Възрастните хвърляха по него бутилки и камъни, за да го прогонят или го поливаха с маркуча ако се опиташе да влезе в двора на нечий дом.

Чудно, но Уродливото винаги проявяваше една и съща реакция. Ако го поливаха с маркуча, то покорно мълчеше, докато на мъчителя не му омръзнеше тази забава. Ако хвърляха нещо по него – то се отъркваше в краката, сякаш искаше прошка. Ако видеше деца, стремглаво се затичваше при тях и търкаше глава в ръцете им и гръмко мъркаше, просейки ласка. Ако някое все пак го вземеше на ръце започваше да ближе или някое ъгълче на блузата, копче или нещо друго до което можеше да стигне.

Но, веднъж Уродливото го нападнаха съседските кучета. От прозореца си чух техния лай, командата на собственика им, неговите викове за помощ и се хвърлих да помогна. Когато стигнах до него, Уродливото коте беше ужасно нахапано, цялото в кръв и почти мъртво. Лежеше, свило се на кълбо, треперещо от страх и болка. Гърбът му, краката, задната част на тялото съвършено бяха загубили своята първоначална форма. Тъжния му живот отиваше към своя край. Следи от сълзи пресичаха челото му.

Докато го носех към къщи хриптеше и се задъхваше. Тичешком го носех към къщи и се страхувах да не го нараня още повече. А то през това време се опита да оближе ухото ми...

Спрях и задъхвайки се от сълзи, го прегърнах. Котето докосна с глава ръката ми, златното му око се обърна към мен и аз чух...мъркане!

Дори изпитвайки такава страшна болка, котето молеше за едно – за капчица Любов!

Възможно, за капчица Състрадание...В този момент си помислих, че си имам работа с най-любящото същество от всички, които съм срещала през живота си. Най-любящото и най-най-красивото. То само ме гледаше, уверено, че аз ще мога да смекча болката му.

Уродливото умря в ръцете ми преди да успея да се добера до в къщи и аз дълго седях на стълбите, държейки го върху коленете си.

Впоследствие много размишлявах, как едно нещастно инвалидче успя да промени моите представи за това, какво е истинска чистота на духа, вярна и безпределна любов.

Така си и беше всъщност. Уродливото ми разказа за състраданието повече, отколкото хиляди книги, лекции или разговори. И аз винаги ще му бъда благодарна. Имаше уродливо тяло, а аз надрана душа. Настана време и за мен да се уча да обичам вярно и дълбоко. Да отдаваш любов на ближния си без остатък.

Повечето от нас искат да бъдат богати, да бъдат силни и красиви.

А аз винаги ще се стремя към едно – да обичам като Уродливото коте...".

История на неизвестен автор.

P.S. - Понеже повечето от нас познават Уродливото, макар и не точно това уродливо, бих променила в историята само това:
"Дори изпитвайки такава страшна болка, котето молеше за едно – за капчица Любов!
Възможно, за капчица Състрадание..." - бих изтрила тези думи и историята ще бъде съвършена.

Знам, че Уродливото не моли за това. Виждала съм го в очите на уродливите (красивите)
Те просто са истински щастливи, когато някой ги прегърне.