"Разказах им за събитията, които счетох за най-важни от сънуването. Дон Хуан ми беше казвал, че няма никакъв смисъл да се набляга на опитите. Беше ми подсказал едно основно правило: ако три пъти подред имам едно и също видение, трябва да му обърна специално внимание; иначе казано, опитите на новака са просто трамплин към изграждането на второто внимание.
Веднъж сънувах, че се събуждам и скачам от леглото само и само да се изправя пред самия себе си, спящ в леглото. Започнах да се наблюдавам как спя и си наложих самоконтрола да си спомня, че сънувам. След това спазих препоръките на дон Хуан — да избягвам внезапни движения или изненади и всичко да приемам със зрънце сол. Сънувачът трябва да се включи, казваше дон Хуан, в непредубедено експериментиране. Вместо да разглежда спящото си тяло, сънувачът излиза от стаята. Изведнъж, без да зная защо, и аз се озовах извън стаята си. Имах абсолютно ясното съзнание, че мигновено съм бил поставен там. Когато за пръв път застанах пред вратата, антрето и стълбището ми се видяха монументални. Ако тази нощ нещо ме беше изплашило, то това беше размерът на тия помещения — в реалния живот най-обикновени, сега антрето беше с дължина около петнайсет метра, а стълбата имаше шестнайсет стъпала."

"След месеци, когато отново се озовах в един такъв сън, загледан в спящото си тяло, вече имах репертоар от неща, които трябваше да направя. По време на редовното си сънуване бях научил, че в това състояние значение има волята, докато материалността на тялото е нищо. Само споменът намалява скоростта на сънуването. Плъзнах се от стаята навън без да се бавя, тъй като не ми се налагаше да се мъча нито да отварям вратата, нито да ходя, за да се придвижвам. Антрето и стълбището не бяха толкова необятни, както ми се бяха сторили предния път. Плъзнах се по тях с голяма лекота и този път стигнах до улицата, където си наложих да се придвижа на три блока по-нататък. И тогава осъзнах, че лампите представляват все така силно смущаваща гледка. Щом фокусирах вниманието си върху тях, те се превръщаха в езера с неизмерими размери. Другите елементи на този _сън_ лесно можех да овладея. Сградите бяха неимоверно големи, но ми изглеждаха познати. Замислих се как да постъпя. И тогава съвсем случайно проумях, че ако не се вглеждам в нещата, а само им хвърлям по един поглед, точно както правим във всекидневния си свят, ще подредя възприятията си. С други думи, ако спазвам препоръките на дон Хуан до последната буквичка и приема за даденост своето сънуване, мога да се възползвам от възприятийните способности в своето всекидневие. След няколко минути сцената стана ако не съвсем позната, то поне контролируема."



— Какво би желал да знаеш, Карлитос? — попита с приповдигнат тон той.
— Ами щом така и така ще говориш за двойника, тогава ми разкажи всичко — казах му аз с привидно безразличие.
Двамата поклатиха глави и се спогледаха.
— Хенаро ще ти разкаже за сънуващия и сънувания — съобщи дон Хуан.
— Както знаеш, Карлитос — започна дон Хенаро с тон на подгряващ оратор, — двойникът води началото си от сънуването.
Той продължително ме изгледа и се усмихна. Плъзна поглед от лицето ми към бележника и молива.
— Двойникът е сън — заяви той, потри ръце и стана.
Отиде до края на рамадата и излезе навън в храсталака. Застана до един храст така, че се виждаше в три-четвърти профил. Явно уринираше. След малко забелязах, че нещо май не е наред. Той отчаяно се мъчеше да уринира, но не можеше. По смеха на дон Хуан разбрах, че това е поредната му клоунада. Дон Хенаро се кълчеше така комично, че доведе и двама ни с дон Хуан направо до истерия.
Дон Хенаро отново се върна под рамадата и седна. Усмивката му излъчваше особена топлота.
— Като не става, не става — каза той и сви рамене. Помълча малко и с въздишка добави:
— Да, Карлитос, двойникът е сън.
— Това означава ли, че не е реален? — попитах аз.
— Не. Означава, че той е сън — отвърна той.
Дон Хуан се намеси да поясни, че дон Хенаро има предвид първото ни осъзнаване, че сме същества от светлина.
— Всеки от нас е различен, затова и детайлите на нашите битки са различни — каза дон Хуан. — Но етапите, които изминаваме, за да постигнем двойника, са винаги едни и същи, особено началните стъпки, които са мъгляви и несигурни.
Дон Хенаро се съгласи с него и разказа една случка в потвърждение колко несигурен е магьосникът на този ранен етап.
— Когато ми се случи за първи път, аз така и не разбрах, че се е случило — обясни той. — Един ден събирах из планината билки. Стигнах до място, където вече бяха идвали и други билкари. Бях набрал две големи торби. Наканих се да си вървя, но реших да си почина малко. Легнах встрани от пътеката в сянката на едно дърво и заспах. Събуди ме глъчката на хора, които се спускаха по склона. Хукнах да си потърся укритие и се спотаих зад едни храсти, от другата страна на пътеката, където бях заспал. Докато се криех там, изпитвах затормозяващото чувство, че съм забравил нещо. Огледах се наоколо за двете торби. Нямаше ги. Погледнах оттатък пътя, където преди малко бях спал, и само дето не напълних гащите от страх. Аз още бях там и спях! Аз самият! Опипах тялото си. Нямаше никакво съмнение, че съм си аз! В този момент хората, които се бяха спуснали по склона, приближаваха към спящия ми Аз, докато напълно будният ми Аз безпомощно ги наблюдаваше от укритието ми. По дяволите! Щяха да ме открият там и да ми отмъкнат торбите! Но те ме отминаха, сякаш изобщо не бях там.
Видението ми беше толкова живо, че щях да полудея. Извиках и тогава се събудих отново. По дяволите! Всичко било сън!
Дон Хенаро прекъсна разказа си и ме погледна, сякаш очакваше въпрос или коментар.
— Кажи му къде се събуди втория път — каза дон Хуан.
— Събудих се край пътя, където бях заспал — отвърна дон Хенаро. — Но в един момент не разбирах къде се намирам в действителност. Почти можех да кажа, че още се наблюдавам как се събуждам, после нещо ме изтегли от другата страна на пътя и се намерих да разтърквам очи.
— И какво направи след това? — попита дон Хуан. Когато и двамата избухнаха в смях, разбрах, че ме занасят. Дон Хуан ме имитираше как задавам въпроси.
Дон Хенаро продължи разказа си. Останал слисан за миг, после се заел да провери всичко.
— Мястото, където се бях скрил, изглеждаше точно така, както го бях видял — каза той. — А и хората, минали покрай мен, бяха недалеч надолу по пътя. Знам го, защото се затичах след тях. Същите бяха. Проследих ги, докато стигнаха до града. Сигурно са ме взели за луд. Попитах ги дали не бяха виждали моя приятел да е заспал край пътя. Всички отвърнаха, че не са.
— Виждаш ли — обади се дон Хуан, — всички минаваме през едни и същи съмнения. Страхуваме се дали не сме полудели. Но, за наше нещастие, всички вече сме луди.
— Ти обаче си малко по-луд от нас — смигна ми дон Хенаро. — И много по-подозрителен.
Взеха да ме занасят за моята подозрителност. После дон Хенаро продължи своя разказ.
— Всички ние сме затъпели същества — каза той. — Ти не си единственият, Карлитос. И мен шокът от този сън ме държа няколко дни, но после ме налегнаха грижи, трябваше да си изкарвам прехраната и така и не ми оставаше време да се замисля над загадката на сънища та. Така че за нула време го забравих. Съвсем приличах на теб.
Но минаха няколко месеца и в един ужасно изнурителен ден си полегнах следобед и съм заспал като пън. Тъкмо беше започнало да вали и аз се събудих, защото покривът беше протекъл. Скочих от леглото и се покатерих на покрива да запуша пролуката, преди да е почнало да тече по-силно. Чувствах се така отпочинал и изпълнен със сила, че свърших само за минута, без дори да се намокря. Помислих си, че дрямката ми се е отразила много добре. Прибрах се в къщи и реших да похапна нещо, обаче установих, че не мога да преглъщам. Предположих, че съм се разболял. Запарих едни корени и листа, увих ги около гърлото си и тръгнах към леглото. И когато го приближих, отново едва не припаднах от страх — бях си в леглото и спях! Изпитах желание да се разтърся, за да се разбуди, но знаех, че това не бива да се прави. Паникьосан се втурнах навън, забродих напосоки из хълмовете. Нямах представа накъде вървя и се изгубих, макар че цял живот бях прекарал там. Скитах се под дъжда, без дори да го усещам. Струваше ми се, че не мога да мисля. Тогава святкането и гръмотевиците толкова се усилиха, че се събудих отново.
Той помълча известно време, после попита:
— Искаш ли да знаеш къде се събудих?
— Разбира се — отвърна дон Хуан.
— Събудих се на хълма под дъжда — каза дон Хенаро.
— Но как узна, че си се събудил? — попитах аз.
— Тялото ми го знаеше — отвърна той.
— Това беше глупав въпрос — намеси се дон Хуан. — Ти самият знаеш, че нещо във воина винаги осъзнава всяка промяна. Пътят на воина има за цел именно да развива и поддържа това осъзнаване. Воинът го почиства, излъсква и го държи винаги в действие.
Той беше прав. Трябваше да им призная, че нещо в мен отбелязваше и осъзнаваше всичко, което правех. И все пак то нямаше нищо общо с обичайното ми самосъзнание. Беше нещо друго, което не можех да определя. Казах им, че може би дон Хенаро би го описал по-добре от мен.
— Ти самият доста добре се справяш — каза дон Хенаро. — Един вътрешен глас ти казва кое какво е. На мен в онзи момент вътрешният глас ми каза, че съм се събудил втори път. Естествено, щом се събудих, аз бях сигурен, че трябва да съм сънувал. Явно това не беше обикновен сън, но не беше и истинско сънуване. Затова се спрях на нещо друго — предположих, че съм ходил насън полубуден. По никакъв друг начин не можех да си го обясня.
Дон Хенаро каза как неговият благодетел му обяснил, че случилото се изобщо не е било сън и не бива да смята, че е ходил насън.
— А какво е било според него? — попитах аз. Те се спогледаха.
— Каза, че било таласъм — отвърна дон Хенаро, имитирайки интонацията на дете.
Казах им, че искам да знам дали неговият благодетел му е обяснил нещата така, както те самите.
— Разбира се — отвърна дон Хуан.
— Моят благодетел ми обясни, че сънят, в който човек наблюдава сам себе си да спи, е времето на двойника — продължи дон Хенаро. — Посъветва ме, вместо да си прахосвам силата в напразно чудене и маене, по-добре да се подготвя.
Следващият случай ме завари в дома на моя благодетел. Помагах му в къщната работа. После легнах да си почина и както обикновено, потънах в дълбок сън. Неговият дом за мен определено бе място на силата и ми помагаше. Внезапно чух силен шум и се събудих. Къщата на благодетеля ми беше голяма. Той беше заможен и издържаше доста хора да му работят. Шумът изглеждаше като от лопата, с която ринат чакъл. Надигнах се и седнах, за да се вслушам в шума, после станах. От този шум ми стана много неспокойно, обаче не разбирах защо. Както размишлявах дали да не отида да проверя какво става, внезапно се видях да спя на пода. Този път знаех какво да очаквам и какво да правя, затова тръгнах по посока на шума. Упътих се към задната част на къщата. Там нямаше никой. Шумът като че идваше извън къщата. Продължих да го следвам. Колкото повече го следвах, толкова по-бързо можех да вървя. Стигнах едно много далечно място и станах свидетел на невероятни неща.
Той поясни, че по времето на тези случки все още бил начинаещ като ученик и бил постигнал много малко в областта на сънуването, но имал необичайната способност да сънува как гледа самия себе си.
— И докъде стигна, дон Хенаро? — попитах аз.
— За първи път аз наистина се движех по време на сънуване — каза той. — Обаче знаех достатъчно, за да постъпвам както трябва. Не поглеждах към нищо направо и накрая стигнах до едно дълбоко дефиле, където моят благодетел отглеждаше някои растения на силата.
— Мислиш ли, че колкото по-малко знае човек за сънуването, толкова по-добре се получава? — попитах аз.
— Не! — намеси се дон Хуан. — Всеки от нас има дарба за определено нещо. Дарбата на дон Хенаро е в сънуването.
— А какво видя в дефилето, дон Хенаро? — попитах аз.
— Видях моя благодетел да прави някакви опасни манипулации с хората. Помислих си, че съм се озовал там, за да му помогна, и се спотаих зад едни дървета. Обаче не можех да зная как да му помогна. Все пак не бях толкова глупав и разбрах, че ситуацията е предназначена да я наблюдавам, а не да участвам в нея.
— Кога, къде и как се събуди?
— Не знам кога съм се събудил. Сигурно е било часове по-късно. Зная само, че тръгнах след моя благодетел и другите хора и когато наближиха къщата му, те се разкрещяха в такава шумна свада, че се събудих. Бях на мястото, където се бях видял да спя.
Когато се разсъних, проумях, че всичко, което бях видял и правил, не беше сън. Наистина бях изминал известно разстояние, воден от шума.
— Благодетелят ти знаеше ли какво си правил?
— Разбира се. Той беше предизвикал онзи шум с лопатата, за да ми помогне да осъществя задачата си. Когато влезе в къщата, той се престори, че ми се кара, задето съм заспал. Но аз знаех, че ме беше видял. Когато по-късно приятелите му си отидоха, той ми каза, че ме е забелязал по сиянието ми зад дърветата.
Дон Хенаро каза, че тези три случая го насочили по пътя на сънуването и трябвало да изминат петнадесет години преди следващото му проявление.
— Четвъртия път видението ми бе по-особено и завършено. Намерих се да спя насред една нива. Лежах на една страна, дълбоко заспал. Знаех, че това е сънуване, защото си бях създал навика всяка нощ да се занимавам със сънуване. Обикновено винаги когато се виждах как спя, аз бях на същото място, където бях заспал. Този път не бях в леглото си, а знаех, че вечерта си бях легнал там. По време на това сънуване беше ден. И така, заех се да проуча обстановката. Отдалечих се от мястото, където лежах, за да се ориентирам. Разбрах къде съм — всъщност не много далеч от къщи — може би на няколко километра. Разходих се и огледах най-подробно местността. Застанах недалеч в сянката на едно голямо дърво и се взрях отвъд равнината към житните ниви на склона.
Тогава ме порази нещо необичайно — колкото и продължително да се взирах, подробностите на пейзажа нито се променяха, нито изчезваха. Уплаших се и се втурнах обратно към мястото, където спях. Продължавах да си бъда там, точно както се бях видял. Загледах се в самия себе си. Изпитах някакво неестествено безразличие към тялото, което наблюдавах.
Тогава чух глъчка на хора, които приближаваха. Изглежда, около мен винаги има хора. Изтичах до едно неголямо възвишение и внимателно се взрях оттам. Десетина души наближаваха нивата, където се намирах. Всичките бяха млади. Притичах обратно до мястото, където лежах, и както се гледах да лежа и хъркам като прасе, преживях едно от най-жестоките терзания в живота си. Знаех, че трябва да се събудя, но и представа нямах как. Знаех също, че е крайно опасно да будя сам себе си. Но ако тези младежи ме видеха там, щяха да се разтревожат. Всички тези съображения, които ми минаха през ума, всъщност не бяха мисли. По-точно бяха сцени, които минаваха пред очите ми. Тревогата ми например беше сцена, в която аз се гледам отстрани и в това време изпитвам чувство, че съм затворен. Това наричам тревога. Изпитвал съм я много пъти след този първи случай.
И така, като не знаех какво да правя, аз стоях и съзерцавах самия себе си в очакване на най-лошото. Пред очите ми прелетяха редица образи. Хванах се за един от тях — гледката на моя дом и леглото ми. О, колко ми се искаше да си бъда отново в леглото! И в този миг нещо ме разтърси като от удар и аз се събудих. Бях си в леглото! Явно бях сънувал. Скочих от леглото и изтичах до мястото от сънуването. Беше точно ткаова, каквото го бях видял. Същите млади хора работеха там. Дълго ги наблюдавах. Наистина бяха същите тези хора, които бях видял.
В края на деня, когато всички си бяха отишли, се вър нах на същото място. Застанах точно там, където се бях видял да спя. Някой беше лежал там, защото бурените бяха изпомачкани.
Дон Хуан и дон Хенаро ме наблюдаваха. Имаха вид на две странни животни. Тръпки полазиха по гърба ми. Бях на път да се отдам на съвсем основателния страх, че те не са реални хора като мен, но дон Хенаро се разсмя.
— В онези дни, Карлитос, и аз бях същият като теб. Исках всичко да проверявам. Бях подозрителен колкото теб."

носталгия по безкрая