Зная, че горното звучи като критика и всеки самотник, пък бил той и чисто интелектуален, каквито сме повечето кастанеди, иска сродна душа, с която да практикуват едно и също, да вървят заедно по Пътя, хванати за ръце и прочие. Голата истина - накрая се оказва, че човек прави това, от което иска да избяга, а практика няма, защото енергията се губи в секс, чувства, интриги, сръдни, ревности и т.н. и т.н.


На мен пък ми звучи, като нещо съвсем адекватно, казано от опит и което мога да потвърдя от своя опит.

Защо в крайна сметка няма практика? Много от нас, предполагам след едно първоначално покачване на енергията в резултат на практики са успели да подобрят качеството си на живот в някаква степен или в общия случай "да си начешат крастата". Това означава да получат в личен план нещата, които са искали - партньор, работа, добри доходи, семейство и т.н. (А може и обратното - лична независимост и прекъсване на връзки.) И на този етап нещата спират. Не само, защото липсва стимул (целите са постигнати), но и защото вече има стремеж да се задържи статуквото. И парадоксално (логично е човек да си мисли, че за да се задържи на едно ниво трябва да продължи да практикува със същата интензивност, поне), но това постигане на целите в личен план се явява много мощен демотиватор. Има един момент в който с минимални усилия може да се "крепят нещата" и макар това положение да е измамно, не съм видяла някой досега да се е измъкнал от този капан (и аз вкл.). Сега, това не значи, че няма такива успели, но... мисълта ми беше, че първоначалният ентусиазъм и маса на практикуващите бяха достатъчна сила да преодолеят съпротивата на ежедневието, вкл. ежедневния, социален консенсус! Сега всеки е оставен до голяма степен на себе си и собствената си съдба. И нещата добиват съвсем други измерения.

...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...

Редактирано от L.L. на 15.02.12 15:43.