|
наскоро ми строшиха стъклото на колата и ма отърваха от всичките ми боклуци, които бях оставила вътре. случи се на предпоследния ден от едноседмично пътуване с много спирки, та из колата имаше кво ли не - и всичкото отпътува. ядосах са, естествено - някви суяци, болест да ги не прескача, имат наглостта, посред нощ, на голямата улица, точно под лампата, да чупят (знаят ли колко струва само шибания джам!?) и да ми се ровят спокойно и надлежно из нещата, все едно колата е паркирана у тях посред хола.
най-вътрешно приех липсата на една точно определена раница. бяха ми бръкнали в едно от най-чувствителните отверстия – планинската екипировка. в раницата имаше цял куп вещи тип "съкровища" – събирани, донасяни, грижливо кътани и окомплектовани години наред. няколко бяха специално изработени; други – подарявани ми от хора, с които сме си пресичали пътищата тук и там, по разни хубави места. скърцах със зъби цял ден.
първото, което смекчи яда ми: не бяха взели документите на колата. намерих ги оставени на предната седалка. не че ще им послужат за нещо, ма що пък да си правят труда - останалото съдържание на нишата, където бяха, липсваше. вероятно тва пък беше техния начин да се мислят за готини.
интересното започна да кристализира с утихването на емоциите. съвсем едновременно с тъпото усещане за липса, чувствах и друго: лекота. от факта, че грижата за тези предмети вече не е моя. и беше хубаво. докато седях в рпу-то и описвах надлежно кво ми липсва, си дадох сметка, че някои от откраднатите вещи съм ползвала само по веднъж-два пъти и в действителност спокойно мога да мина без тях. имаше дори такива, които с години съм разнасяла тук и там, планирайки да употребявам, но без изобщо да ми послужат някога.
да, някои от нещата ще се наложи да си набавя пак. но в момента се наслаждавам дори и на тяхната липса; и не мисля да търся нищо, докато не се окажа в ситуация, в която наистина да ми дотрябват.
|
излишният багаж: буквално
излишният багаж: буквално
