като рече баба ми, та се сещам за прабаба ми... по бащина линия

Първата световна война... повечето мъже от селото ги дигнали войници заедно с конете им за конната пехота...

останало цяло село пълно с жени, деца и недъгави старци...

глад, мизерия, въшки, тиф и... тлен, точно като в Йовковия "През чумавото"

здрав човек не останал в селото, а помощ от нийде...

само баба ми на крака, гледала си трите деца и сама се грижела за цялото си стопанство...

обаче като видяла на какъв хал е селото, тръгнала първо по съседките да види, коя докъде е стигнала и се ужасила.. всичко живо натръшкано, с повръщане и диария...

събира де що има останало по-читаво, пооправя една изоставена къща на края на селото и ги кара да завлачат там болните си домашни, обикаля къща по къща, изнася всичката леш и в "изолатора" накрай село... имало и "предали богу дух"... тях погребали без да ги опее попа от съседното село, щото го било страх...

оттам, баба взема няколко големи котела, пълни ги от герана с вода, събира всичко по-читаво и почва да изварява дрехи, да маже с газ, маз и оцет глави, да ги чисти от въшките... включват се по-здравите жени и по-големи деца от селото и окадяват къщите със горящи факли...

най-ненадейно повечето взели да си стъпват на краката... половината от изолираните умрели, ма другата половина се спасили... само баба и още 2-3 жени не се страхували да ходят при тях и да ги обработват и нахранят... да заровят мъртъвците...

войната привършвала и един по един мъжете почнали да се прибират... така се случило, че повечето мъже от тяхното село за разлика от околните се върнали здрави и читави... само дядо - пра още го нямало... чакали го, чакали, няма и няма... почнали от вяка къща на селото да носят дарове, защото жените разказали на мъжете си, как баба спасила селото от мор, но никой не смеел да й каже къде е дядо... много се обичали, като се вземали, любовта им била пословична...

накрая баба получила официална депеша, че дядо ми геройски загинал на фронта и посмъртно бил награден с орден за храброст, който дошли да й връчат лично на нея...

никой не видял и не чул баба да плаче, била изпълнена с мълчание... по каменното и лице не се стичала нито сълза, нито мускулче не трепвало... не било прието така... жените тогава плачели и се вайкали с дни от скръб...

само синовете й я чували нощем как се прекършвало мълчанието в нея и плачела дълго и тихо в одаята със снимката от сватбата над леглото...

не щеш ли, макар цялото село да и било признателно и да се ползвала с уважението на всички - мъже, жени, мало и голямо, имало някой друг пройдоха безпътен, дето я му е измряло цялото домочадие, я бил някой кекав пияница, я от лош сой, които решили посред нощите да утешават баба ми, като прескачат дувара, а бабав началото ги гонела с камъни и клетви

като видяла накъде отиват нещата, отключва баба раклата, изважда големия револвер от турско още, дава го на дядо Мирчо Ковача да го смаже, да го простреля за опит и си го скрива под възглавницата... два-три вечера в селото проехтяват гърмежи, някой завива като куче на умряло и се разбира, че Урсуз Вела Кирчовата хич не му мисли, а стреля нощем на месо и без да пита кой си, свой или чужд

Оттогава никой не смее да припари нощем, а мъжете и синовете й я гледат със страх и почитание...

По едно време за 2 години я избират за кмет и комай е единствената българка - кметица по онези времена... Кметството и се заключавало да раздава селско правосъдие, да събира скарани и разделени, да утешава и порицава... и да лекува...

казват, че съм се метнала на нея... ма още никой не съм гръмнала де... щот са оказа, че барута в револвера са е навлажнил и вече за нищо не става, а нов и читав в тез времена, няма отде да се намери

Редактирано от eooa на 17.04.11 08:46.