|
Да ви разправя и аз сега за жените. И за ролите. И за разните му там социални прищявки.
Ние, жените, напоследък самички сме са прецакали и за тая работа никой не ни е виновен. Откакто разните му псевдоеманципантки, дето са се взели насериозно, хукнаха да се доказват, да “превземат” обществото, да се занимават с мъжки приумици и измишльотини и да ползват магията си за немагически занимания, положението стана зорлем международно. То за никого не е тайна, че когато дяволът се оплете във вселенските ужасии като пате в кълчища – и той вика жена си да оправи нещата. Ма за къв дявол ни е нечие признание?
Сещате ли се, да питам, защо оня трик със затриването на личната история се отнася само за мъжете?
Веднагически ша ви обясня – щото мъжете са тези, които рядко съществуват като такива в собственото си съзнание, ако не се бутат и ръчкат за позиция, територия и вечна слава. На тях не им се признава присъствието на тая земя, ако не са директори, президенти, военачалници, престолонаследници. Обществото ги е разделило на две категории – ако не са най-големите шефове, то те са нечии подчинени. А да си мъж и да си подчинен винаги е било ужасно изпитание.
Ша кажете – ма тва е било едно време... Глууупости на търкалета. Дори и днес мъжът се води “главата на семейството”; той е натоварен с функцията на защитник и представител; и пак същият наследява и предава фамилното име на рода. Което оставя жената на заден план, “зад завесата” – там, където баш си ни е мястото. Ша ви кажа и защо е така - щото точно тва е стратегическото ни място, от което можем да “проследяваме” незабелязано всичко и всички, да “улавяме нишката на събитията”, за да съумеем да се “обърнем към идващото време” и да станем свидетели на бъдещето, преди то да се е случило. При това, без да ставаме “достъпни” и без да влизаме в пряк контакт с когото и да било и каквото и да било. Това е нашето собствено бойно поле и мястото, където сме “недосегаеми”.
Това е, което ни позволява на спокойствие, тихо и незабележимо, далеч от очите и ушите на “обществото” да правим чудеса, без да рискуваме те да бъдат изложени на тезгяха пред всякаквата сбирщина, където всяка свиня може да си направи дъвка от тях. Защото чудесата са нещо крехко, което трябва да се пази грижливо; защото всеки недодялан малоумник може да ги превърне в пясък с едно докосване. Тайната на пазенето и грижата е нашата магия.
Жените не заличават лична история, защото нямаме такава. Мислите и действията ни са като самите нас – невидими и неуловими. Като полъха на вятъра.
Е, вярно е, че обичаме да се забавляваме и с мъжки играчки. Но никоя жена с всичкия си не би правила подобно нещо с друга цел, освен да подразни мъжкото честолюбие. Няма да се лъжем – умираме си от гъдел да докарваме представителите на “силния пол” до яростно отчаяние, като раздаваме заповеди от високи столове с повелителни жестове или преорганизираме чисто мъжки дейности с чисто женски способи; като носим предизвикателни вратовръзки или седим зад волана на лъскави и мощни коли (а понякога дори се завираме под предния им капак – не щото знаем кво има там, а защото мъжките физиономии в такъв момент са безценни). Не се сърдете, драги мъже. Все пак ключовият елемент в това цялото театро е вашето внимание. Женски му работи...
Горното може да ви го каже всяка жена. Но рядко някоя ще го направи. Неска ударихте шестака, щот съм благосклонна. Което, както всичко останало, ще приключи скоро. След което ще отричам до край, а ако се наложи – и от вас ще се отрека
Поздраф:
_
Because I choose to.
|
“Женски му работи”
“Женски му работи”
