|
специално за Бонд – да си го хрупа на закуска
Килограмите са ми много любима тема. Не само щото определено имам кво да кажа по въпроса, а и щото е изключително широко разискван проблем по всякви поводи и причини. 137кг не съм била, но съм стигала до 108. Не можех да си вържа обувките без да вдигна кръвно. Една сутрин ми спря сърцето – да си почине малко от мен. Обратно на очакваното, дори и тва не ме впечатли особено за повече от няколко часа. Такова ми беше отношението към всичко.
И до днес не съм много наясно какво точно успя да накара тъп и дебелоглав добитък като мен да предприеме каквото и да било. През следващата година за около 5 месеца свалих над 20кг. Как ли... има само един сигурен начин – основно си простъргах червата от постни супички и зеленажи. Разбира се, в комбинация с физическа (почнах буквално от нищо – първите ми „тренировки” представляваха 10-минутна разгрявка плюс около километър разходка с бърза крачка). И трето, ма не по значение, беше заклещилата се в главата ми идея, че някакси ми е писнало да седя и да гледам как се превръщам в син кит, и да ми е крив света за тва, че не мога да дишам от себе си.
От няколко години се въртя на около 74-5-6кг. Не се спирам нито от сладко, нито от солено, тъпча когато ми се яде, колкото и каквото ми се яде (отвреме-навреме спирам само сладкото за седмица-две, щото там все още имам навика да се пооливам). Гледам само да не прекалявам, особено вечер, и то не заради самото ядене, а щото ако се натъпча преди сън после не спя добре.
Физически се чувствам идеално - тичам километри с кеф, скачам на въже, нося на гръб собственото си тегло, катеря скали, карам кънки на лед особено вдъхновяващо; мога да се премятам, мост и стойка на ръце са ми лични фаворити от физическата (всъщност, ежедневната ми програма не включва такива неща – тях ги правя просто щото мога и щото ми е кеф, че мога). Вярно, определено не изглеждам така, както изглеждах на 18, ма и тва тяло не си го давам, щото ми върши идеална работа.
По-интересната част от историята е как да остане човек в определени граници, след като си е нормализирал теглото. Тук идва ред на лекцията за отношението ))).
Няма нищо по-лесно, по-просто и по-естествено от това, да решиш да спреш да се държиш като дебил. Сложната маневра е да задържиш тая си идея достатъчно дълго, за да видиш резултата.
Върховна тъпотия е понятията „физически” и „психически” да се разделят и/или противопоставят едно на друго. Отношението ни към нещо е начина, по който се чувстваме вътрешно, когато си взаимодействаме с тва нещо. Неправилното отношение към каквото и да било, води до криво поведение и емоции, които товарят мозъците ни и ги карат да се държат неадекватно.
Понеже мозъка ти контролира неволевите функции на тялото, то от тая работа страдат чисто физически процеси – метаболизъм, хормони, химичен баланс. Дали това ще се отрази в качване или сваляне на килограми, огромен апетит или липса на такъв, нужда от много сън или недостиг на сън, нервозност или отвеяност – все тая. При всички случаи се отразява. Толкоз е просто и логично, че няма къде повече.
Не, не е достатъчно да си промениш отношението към яденето/ спането/ прането. Трябва да си промениш отношението към „живота, вселената и всичко останало”. Веднъж като се научи човек да живее с кеф, без да се шашка за глупости, без да се ядосва от други, още по-незначителни глупости, и без да си губи времето в занимания с трети, наистина монументални глупости (включително да се вре пред огледалото всеки 5 минути и да се сравнява, мери и тегли всяка сутрин и вечер, или да си мисли колко е дебел, нагъвайки сникърси))), тогава картинката като цяло придобива съвсем друг вид. Затва ме кефи Кастанеда – щото описва съвсем конкретни методи за основен ремонт на мозъчната кочина, в която сме тренирани да живеем.
И да, усеща се. Няма нужда нито да мериш, нито да броиш.
Не си помисляй нито за секунда, че имам претенции да нямам други разни идиотски навици. В момента например се боричкам с гризането и беленето на кожички от върховете на пръстите – типичен мегатъп и архибанален навик, характерен за диваци, които не могат да седят спокойно на едно място и все се чудят какво да си правят крайниците. Истеричната психарка все още живее нейде из ума ми. Ма и не искам да я заличавам съвсем – пазя си я за специални случаи ))).
Твърдо вярвам, че тва, което представлява човек на външен вид, е съвсем точно, нагледно копие на отношението му към всичко останало. Щото, както се отнасяме към света покрай нас, така се отнасяме и със себе си. Можем да скрием, да замажем или да излъжем другите и дори себе си за поведението си по принцип, но самите ние не можем да се скрием – всичките недомислени неща, които правим или някога сме правили, се изписват върху тялото ни – от главата до петите. Някои от тях са едва различими, други мигат над челото в неонови надписи. Но правилото важи еднакво.
За сникърсите бих казала същото като за алкохола – едно е да изядеш една кутия за ден, друго е да ядеш по кутия на ден. Първото е единичен експеримент, а второто е мания извън всякакъв контрол, т.е. не вид отношение, а всякаква липса на отношение. Забрави и за вълшебните диети и магическите упражнения, които за 14 дни та превръщат от хипопотам в пич с надути, релефни мускули, стърчащи тазови кокали, ориенталски татуси и широка усмивка. Тея неща ги има само по филмите. В реалния живот се наричат комерсиална трагикомедия.
Вниманието към нещата покрай нас не е черта на характера, която се проявява в определен момент. Него или го има, или го няма. Но не е и нещо, което, веднъж постигнато, остава перманентно, а изисква непрестанно самонаблюдение, съзнателност и периодично завръщане на стадото от гората. Докато станем на човеци. Или докато се затрием окончателно.
|
отношение
отношение
