2012 ...

Приказка за патето

Автор: Юдит Сабо

Превод на български: Естер Гомбаш


Имало едно време, някъде много далеч едно пате. То живеело на брега на едно огромно езеро, близо до гъстата тръстика в самия център на патешкото царство. Дните му преминавали спокойно. Сутрин ставало и отивало да лови риба. По обед подремвало в центъра на езерото, а следобед бързало за патешките събрания, за да научи най-новите новини за събитията в околността. При залез слънце се прибирало и доволно заспивало. Така се нижели годините, тихо и спокойно и то се радвало на патешкия си живот.

Веднъж обаче се случило нещо. Никой не знаел кога и защо, но водата в езерото започнала да се размътва. В началото една забележимо и макар това да било неочаквано за всички, не предизвикало тревога, защото скоро се избистрила. Но след няколко седмици отново се размътила. Този път водата се избистрила много по-бавно и това смутило патиците. В мътната, тинеста вода не можели да виждат рибите, с които обичали да се хранят. Но водата отново се избистрила и патешкото общество се успокоило.

Времето минавало и езерото все по-често се размътвало. Патетата не можели да ловят риба, обърквали се и неспокойно плували напред-назад, не успявали да си намерят мястото. Езерото все по-често се разбърквало, патетата ставали все по-възбудени и неспокойни, а водата все по-рядко оставала чиста и спокойна. Времето също не било благосклонно към тях – постоянно връхлитали бури, които причинявали вълнение в езерото, лятното станало непоносимо горещо, а зимата невиждано студена. Бедните патета уплашено плували нагоре и надолу или поради мътната вода, или за да се скрият от бурите, или заради настървените лисици, които ги дебнели покрай езерото.

Нашето пате също страдало от мътната вода и от все по-оскъдната храна и много се страхувало от лисиците на брега. Една сутрин, докато търсело риба в езерото, се отдалечило много повече от обикновено и внезапно открило, че е само. Около него било тихо, а другарите му се виждали някъде в далечината. Мястото много му харесало, радвало се на чистата вода и като че ли и лисиците били много далече. Докато наблюдавало другарите си с любов, усетило прилив на някакво приятно и спокойно чувство. Завъртяло се, хванало няколко рибки, отново погледнало към другите патета и изведнъж осъзнало колко добре ги вижда заедно с цялото езеро от тази далечина. Сякаш можело да погледне дори и в дълбините на езерото – и тогава изумено забелязало, че на дъното зеела огромна дупка. Мътната, гъста, тинеста вода бликала точно от там. Забелязало също, че това не било просто мътна вода, а тежка, лепкава, лигава, кална вода – която безпрепятствено извирала от дълбините и избивала на повърхността.

Стъписано от гледката си рекло: „Това е ужасно, ако не бъде спряно, ще залее цялото езеро! Какво ще правим тогава? Тази лепкава и кална вода ще се полепи по перата ни и няма да можем да летим, телата ни ще станат тежки и няма да можем и да плуваме, ще потънем и ще попаднем точно там, от където извира калта! Какво ще стане с нас! Ще загинем! Какво да сторим? Къде да избягаме? Няма друго езеро, а без вода не можем да живеем, но в тази кална вода ще се удавим! Какво ще стане с нас!?”

Развълнувано направило няколко кръгчета, хапнало няколко вкусни рибки, а мислите му продължавали да препускат: „Какво да сторя сега? Ще отида да кажа и на другите за голямата опасност, в която се намираме. Но тогава всички ще се уплашат и ще побягнат да се спасяват, а няма накъде. Какво да направя? Ако пък не им кажа, калта незабелязано ще ги завлече без да разберат какво се случва с тях. Тогава всички ще загинем. Какво да сторя? Защо ми трябваше да виждам всичко това?!” Така препускали мислите му, а уплашеното му сърце тупкало диво.

През това време Слънцето вече стигнало своя зенит. В този красив летен ден и точно в този час, светлината струяла перпендикулярно върху езерото и обитателите му. Въздухът бил кристално чист, от далечината долитало крякането на патетата, които бързали за събранието си. Слънцето греело необикновено силно. Патето вече се било поуспокоило след сутрешната уплаха, но все още не знаело как да постъпи. Времето на следобедната дрямка наближавало и то усетило, че му се приспива. Потърсило място, където да може да подремне за няколко часа и унесено загледало другарите си в далечината.

Наблюдавало как плуват неспокойно заради размътената вода и как от време на време се сблъскват и разменят по някоя реплика на висок глас. Виждало как поради бликащата от дъното кал животът им става все по-тежък. И тогава, внезапно забелязало нещо, от което дъхът му секнал – над езерото се реела бледа бяла светлина, позлатена от слънчевите лъчи. Бялата светлина струяла високо от небето и се спускала надолу. Притръпнало, защото забелязало, че изворът на светлината и дупката под езерото се намирали на една и съща линия и че патиците живеели точно между двете крайности. Върху тях постоянно се изливала прекрасна бяла светлина, докато отдолу неспирно извирала мътната и кална вода.

От това отдалечено място виждало и какво се случва с патиците под влияние на това. Имало патета, които смятали тинестата вода за много вълнуваща и увлечени се гмуркали в нея. Мислели, че щом езерото се е променило и бълва от себе си гъста и мръсна вода, най-добре е да се приспособят към нея и те също да станат мръсни и кални, защото такъв бил законът на природата: оцелявали само онези, които се приспособявали към условията. Колкото по-често се потапяли в мръсната вода, толкова повече забравяли какво е водата да е чиста и перата им да са леки и свежи. Но това, което още повече стъписало техния другар, който ги наблюдавал от далечината било, че тези патета вече не можели да летят. Перата им слепнали, краката им се удебелили, човките им се извили като куки и те вече не копнеели да летят. Чувствали се прекрасно и в гъстата тиня. Понеже перата им ставали все по-тежки, вече трудно можели да ловят риба, за това все по-често се карали за храната. Започнали да се бият, да си завиждат и да се държат помежду си по начин, който преди това бил непознат в патешкото царство.

Патето стъписано наблюдавало съдбата им. А през това време бликащата от дъното мътна вода се превърнала в изкривено и злобно лице. То плувало покрай патиците и на всички шептяло: „Ела с мен, ще можеш дълго време да се къпеш в приятната и топла тиня. Ще видиш колко хубаво ще ти бъде! Ела с мен! Виждаш, че скоро ще залея езерото, всичко и всички ще бъдат мои, ти също не си изключение, ела при мен по собствена воля, така ще ти бъде по-лесно. И без това нямаш друг избор, няма смисъл да се противопоставяш, ти ми принадлежиш.”

Патиците с радост приемали тъмното течение, сами навлизали в гъстата тиня, защото си мислели: „Езерото скоро ще се превърне в тресавище, но аз вече се приспособявам към това и ще изпреваря другите. Това ще ми бъде от полза. Умен е гласът, добре че ме предупреди навреме!”

Нашето пате видяло как тези негови другари стават все по-кални, все по-зли и по-себични. Постоянно се карали, хапели и живеели в конфликт помежду си. Дните им станали неспокойни, непрекъснато се оплаквали и се обвинявали един друг за оскъдната риба, кавгите им станали ежедневни. Животът им ставал все по-нещастен, беден и тъмен. Постепенно забравили старите времена, когато живеели в мир и спокойствие и когато все още можели да летят. Не можели да разкажат на малките патенца за тях и те израствали нищо не знаещи за някогашния щастлив живот.

Но не всички патета се вслушали в злите слова и подмятания на мътната вода. Някои се замисляли върху думите ѝ, но някакъв вътрешен глас в сърцата им се обаждал и ги предупреждавал: „Не я слушайте, тя се опитва да ви съблазни. Задачата ѝ сега е да изпита сърцата и душите ви. Победете трудностите, останете чисти и добри макар другите да се потапят в тинята.” Но злият глас отново ги обгръщал и промълвявал с измамен глас: „Недей да живееш в облаците! Виждаш, че тинята става все повече, никъде не ще остане чиста вода, това е бъдещето, тук трябва да живееш, за какво да се противопоставяш? Виж, другите сами се предадоха, не бъди инат, и без това няма да можеш да противостоиш дълго време, няма да има с какво да се храниш, ще трябва да се задоволиш с най-лошото. Остави убежденията си, това е реалността!”

Много от патиците се смутили от този глас. Дълбоко в сърцата си усещали, че трябва да устоят на изкушението, но с очите си виждали, че е прав – храната намалява, водата ставала все по-кална и лепкава, все по-трудно било да се лети. На какво да повярват тогава – на очите или на сърцето си?

Малкото пате погледнало към бялата светлина над езерото и очите му се облещили от изненада. В потока от блестяща светлина, който безспирно се изливал от небето, забелязал очертанията на фигури – чудно красиви, грациозни и величествени птици с блестящи пера. Възхитено от красотата им, усетило някакво старо познато усещане в сърцето си. „Познавам тези птици отнякъде, да сигурен съм, че ги познавам!” – и по лицето му започнали да се стичат сълзи.

Величествените, снежнобели птици грациозно се стрелвали между небето и езерото. С едното си крило докосвали извора на бялата светлина, а с другото – отчаяно щъкащите патици в езерото. Птиците също заговаряли всеки. Думите им били нежни и ефирни: „Време е да се завърнете при нас. Разтвори крилата си и се издигни нагоре! Освободи се от натежалата си плътна перушина и се издигни към небето! Погледни нагоре, бялата светлина е над теб и те води! Това което очите ти виждат не е реалността, Светлината е реалността. Сега те докосва и те зове обратно към истинската ти родина. Ако приемеш този зов, крилете ти ще израснат наново и ще можеш да се издигнеш към дома си, който повече няма да се наложи да напускаш. Сега за последен път си тук, но от теб зависи какво ще избереш. Какво би искал: да плуваш в калта или да летиш в небето? Кажи какво искаш?”

Малкото пате видяло какво става с онези, които започнали да следват белите небесни птици. Видяло, че в началото им било трудно, дори критично. В момента, в който кажели на бялата светлина „Да, ще тръгна с теб.”, бликащата отдолу кал още по-силно ги обграждала. Някои се уплашили и си казали: „Какво ще се случи с мен? Избрах да повярвам в някакви илюзии и сега всичко е още по- лошо отпреди.” Но величествените небесни птици се доближавали до тях и ги обсипвали със светлината си. Това успокоявало уплашените патета и те затвърждавали избора си. Бавно започвали да разбират, че гъстата тиня е там, за да вземе със себе си всичко плътно, тежко и тъмно от самите тях. Твърдо се борели срещу собствената си тъмнина и постепенно свалили плътната си перушина и все по-често и за все по-дълго време се издигали да летят. Великите птици през цялото време били до тях, учили ги и ги подкрепяли. Преобразуването на патиците ставало постепенно: първо излитали нависоко и отмаляли падали надолу, сякаш тонове тежести били накачени по тях. Отдъхвали и отново се устремявали нагоре. Все по-често и по-дълго се задържали във висините. По време на полета си някои от тях забелязвали небесния си спътник. Тогава се изпълвали с безкрайна радост и щастие, защото знаели и чувствали, че изборът им е правилен.

Това продължило няколко години и месеци – от дълбините на езерото се изсипвали тонове кал и тиня, а от небето бликала светлина и чистота. Патиците, както и всички обитатели на езерото, рано или късно избирали между тинята и чистотата. В следствие от избора си започнали бавно да се променят, поведението и външността им се променили. Двете групи все по-малко си приличали и все по-рядко се срещали. Обгърнатите от тинята патета вече забелязвали само себеподобните си и не виждали онези свои другари, които развивали все по-големи крила и ставали все по-блестящи. Занимавали се само един с друг и с борбите, които водели за плячката. Вече не виждали нито слънцето, нито струящата отгоре чудна светлина.

В началото, издигащите се нагоре все по-леки и ефирни патици мислели, че са сами. Сваляйки плътната си перушина, мислели, че всички други са избрали тинята и се чувствали изключително самотни, защото все по-рядко срещали себеподобни, които да ги разбират. Но с порастването на новите им пера и с издигането им, по време на полетите си започнали да срещат все повече патици, които преминавали през същите промени. И колкото по-нависоко се издигали, толкова по-ясно виждали и усещали какво се случва с тях. Радостта им ставала все по-голяма и били щастливи, когато успявали да я споделят и с други.

Така вървяли нещата, докато един ден всичко утихнало. Патиците, които вече имали нови и блестящи криле забелязали, че внезапно тинята от дъното на езерото спряла да извира. Погледнали към небето и открили, че светлината, която до тогава струяла върху тях също била изчезнала. Сърцата им се изпълнили с тържествена тишина, защото усетили, че предстои да се случи нещо велико. Спряли се, притихнали и се заслушали в сърцата си.

Внезапно над езерото се чул огромен тътен. Водата притреперила и потъмняла, дъното на езерото се отворило и всичката кал, тиня и утайка, които още били в него, изригнали с един последен тласък, след което водите отново се затворили. Тогава небето почерняло като пред буря и отново се чул тътена на вятъра. Понесъл се над езерото и помел със себе си всичко нечисто от повърхността. След това вятърът утихнал, въздухът се прочистил и ярка светлина огряла езеро. Всички забелязали светлината и в този момент разбрали, какво се е случвало с тях през всичкото време до тогава. Сега за последно, Небесните Врати били отворени пред тях още само за минута. Тези, които избрали светлината започнали да се издигат нагоре и скоро изчезнали от погледа на останалите долу. А когато и последният от тях навлязъл в светлината, стоящите в калта дочули глас: „Ще дойда и за теб. Но сега върви и изживей това, което избра. Ще дойде време, когато издигането ще бъде и твоя съдба. Когато ме избереш ще дойда за теб и ще те отведа. С любов и търпение ще чакам да отвориш сърцето си към мен. Сега ще се затвориш, но не забравяй: отново ще дойда.”

Светлината изчезнала и върху езерото паднал дълъг и дълбок мрак. Затъналите в тинята патици ужасено забелязали как телата им натежават и стават почти неподвижни. В живота им настъпил мрак. Внезапно разбрали, че светът около тях се е затворил. Уплашено осъзнали, че са получили това, което били избрали: тинята и гъстата и тежка тъмнина. Нямало я Светлината, която да огрява дните им. Горчиво заплакали, защото вече знаели, че ще измине много дълго време преди отново да зърнат Светлината.

Озареният свят с превърналите се в лебеди някогашни патици се реели над езерото. Навлизането в светлината леко ги замаяло и им трябвало известно време преди да се свестят. Постепенно започнали да се пробуждат. Огледали се и разбрали, че се намират в един нов свят – тук всичко било красиво, чисто и лъчезарно. Започнали да забелязват и другарите си. Щастливо се прегърнали и забелязали, че имат нови тела: всички били красиви, здрави и щастливи. Усетили, че са пристигнали в света на любовта. Тук отвсякъде струяла любов – от земята, от водите, от небето и дори от дърветата. Докато невярващо се оглеждали и откривали новия свят, в далечината започнали да се открояват познати фигури. Тогава разпознали своите небесни помощници, които били до тях по време на преобразуването им, подкрепяли ги и ги окуражавали. „Добре дошли в небесната родина!” – рекли те, - „Елате с нас да отпразнуваме завръщането ви у дома!”

Озареният свят и белите лебеди можели да се забележат над езерото още само за няколко мига, след което светлината се разпръснала и последната порта се затворила окончателно. Започнал нов свят – ново небе и земя изникнали над праха и останките.