Като каза "отношението към" живота и се сетих...
Веднъж се разхождах по една улица и преминавах покрай една къща, чийто първи етаж се падаше метър над нивото на пътя. На терасата имаше някаква бабичка, която ако не се бях заслушал нямаше да ми направи впечатление, та като се заслушах разбрах, че всъщност стене. Оплакваше, че не вижда нищо и като цяло остави впечатление у мен, че никак не е добре. По това, че произнасяше някакво име разбрах, че не е сама. Преминах, но в мен остана впечатлението за нещо гнило, още повече, че нещо ми беше убягнало.
Анализирах пак ситуацията в главата си и разбрах, че тя всъщност е умирала, това са били последните й мигове, беше останала заключена на терасата на която е прекарала времето си на тази земя и отчаяно търсеше помощ в залиняващия и изплъзващ й се свят, но явно този някой не й беше оставил никакъв шанс и просто чакаше това да се случи, сякаш се случва нещо съвсем обикновено, сякаш беше една от поредните им ежедневни интеракции, само че този път последна..
Чудех се по този въпрос тогава, даже писах за връзката между отношението на живота и как то е преплетено неизбежно с идеята за смъртта... Или поне така би трябвало да бъде.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите