Дали не ме бъркаш с някого, след като очакваш да "те обичам" или да "те пращам на майната ти", понеже си писал някъде нещо. Тея и двете се правят без причина, цел или очаквания.

Пътят на знанието не е "усилен път". Твоя любима фраза е, че борбата е съдбата на глупаците. Усилни са първите крачки, които правиш в нищото, притеглен от магията на безкрая. След тях попадаш в орбита на осъзнаването, това е линията, от която връщане назад няма. Дори и да се обърнеш и да закрачиш назад, това, към което се връщаш и то вече не е същото, щото ти не си същия.

Знанието наистина "прави живота несигурен", но не и "тежък". Несигурността е първа необходимост по пътя към осъзнаването, защото тоя, дето знае всичко, нищо няма да научи. Липсата на стабилна почва под краката е лудост за ума и полет за сърцето. Защото всякаква сигурност и удобство в света на магията е илюзия.

Страхът е неразделна част от лова за сила. Той е полезен - страхът заставя съществата да правят такива неща, дето и те самите не са предполагали, че могат. Но "необяснимите сили" са "страшни неща" само за ума. Духът ги познава и им се доверява като на нищо друго. Когато освободиш духа си от клопките на ума и му позволиш да се срещне с тях и да ги разпознае, тогава те стават "съюзници". Присъствието на съюзник, обаче, е смърт за здравия разум. Заради това - ако всичко, с което се окачествяваш като същество, е здравия ти разум, то срещата със съюзник за теб е смъртоносна.

Пъти, страхът и силата са навсякъде. Не виждам смисъл да ходя където и да било - имам си всичко, дето ми трява, без значение къде съм. Дали ша трупам сила/ пищя от страх/ водя безсмислени разговори със серсеми (задраскай ненужното) тук, или през 15 паралелни свята, е все тая. Ма на вас щом ви са ходи - идете задължително.