...
закачулената фигура продължи да се отдалечава от нищо неподозиращата двойка. В походката му се забелязваше накуцване, подсказващо за неизлечима травма от далечното минало. Въпреки това, човечето стъпваше с бързи, уверени крачки. Наближаваше ...
"Какво ли ще решат...", явно го терзаеше тема, чието решение все още лежеше в рамките на непознатото "... така или иначе вече са пристъпили, никой не си тръгва от тук просто така !" Силуетът изсъска при последната мисъл и се спря, огледа се по навик. Лунните лъчи изрисуваха чертите на човешкото лице, стаено под качулката си. Изражението беше на човек, живял повече от колкото би му било позволено при нормални обстоятелства. Ако нещо можеше да се въплъти най - точно в описанието на лицето му, то това щеше да е тихият, самотен писък от срещата със смъртта. Малките участъци кожа нахвърляни върху черепната му кутия, създаваха общото впечатление за камък, обрасъл с лишеи. Очите му си бяха на мястото. Зависимост от гледната точка обаче, можеше със същата сила да се каже и обратното. Очите му никак не си бяха на мястото, поради простата причина, че тялото не беше техният рожден притежател. Някой Създател от друг свят, с повече въображение, би добавил светещи спиралки, излизащи директно от зениците на "виждащия" , в нашия свят, обаче, ще трябва да се задоволим само с бледото, матово сияние, издаващо съзнанието, което стои зад тези очи. Въпреки че беше наясно, че е сам, силуетът продължи с по - бавна крачка. Все пак наближаваше Мястото. Пътят му минаваше през пътечка, която беше предвидена за всеки друг, но не и за случайният минувач. След малко се прорязваше в скалите, които в този участък имаха формата на нещо издълбано с ръце. Стигна до място, което от птичи поглед наподобяваше окръжност, щампована в скалата, с диаметър не повече от няколко метра. Фигурата се спря. В центъра на кръга се забелязваше място с явна разлика, що се отнася до цвят и характер на почвата. Беше черно, с форма на звезда. Лъчите й се разпростираха на разстояние от максимум метър от центъра й. Сякаш нещо бе летяло дълго време, набирайки скорост от траекторията си, излизаща далеч извън рамките на планетата Земя, само за да се вреже, издълбавайки в скалите въпросното място. Фигурата се наведе и започна да опипва мястото с дълъг кокалест пръст, сякаш се мъчеше да напипа нещо невидимо за простото око. След няколко минутно усилие май имаше успех. Той рязко се изправи, като през цялото време изпълняваше с пръста си движение много наподобяващо това, което се описва при затваряне на цип на панталон. Цялостното впечатление беше за същия ефект, само че за обратния на движението. Получи се нещо като "разкопчаване" на въздуха. Линията, която беше описал с пръста си, промени плътността на молекулите. Протече сложен химичен процес, пред който похватите и знанието на съвременната човешка наука Химия биха останали безпомощни и със затворена уста. Фигурата леко се отдръпна, като не откъсваше поглед от линията, която висеше вертикално във въздуха. Дори слънчевата светлина, отразявана от луната, не можеше да се измъкне от капана на явлението. В един момент нещо се смени. Времето спря и всичко застина. Буйните движения на двойката, останала малко по - назад секнаха. Приличаха на кукли застинали в ъгъла на детска стая в особено неприлична поза. Закачуленото тяло, което робуваше на местните гравитационни закони, стоеше изправено и застинало. Нещо в него се раздвижи. Ясно можеше да се различи автономната "светлина", продуцирана от "тяло", което приличаше на змиорка затворена в аквариум. Очите! Всъщност вече беше окото или по - скоро нещото, което трудно би могло да се оприличи на нещо. Сиянието, което преди се разпределяше между двете очи, сега се беше събрало на нивото на челото и започваше да се изчежда като капка, пленена от притеглянето, само че движението беше хоризонтално и притегателното тяло беше браздата, която висеше във въздуха. Получи се застъпване. Ако трябваше да има звук, който да отговаря на картината, която се описваше, то това щеше бъде "Шлюп". В същия момент светлината сякаш беше дръпната, а може да се каже, че в същото време беше и изтреляна от някакъв свой вътрешен импулс. Тя се шмугна в отворения процеп и се придвижи със скорост, с която би изминала разстоянието от единия край на вселената до другия за един миг. Миг, в който загуби цялостността си. Миг, след който пак беше той, само че на друго място, в друго време. Беше се "завърнал"...