"—Единствено ако обича тази земя с непоколебима лю­бов, човек може да се освободи от тъгата си — каза дон Хуан. — Воинът винаги е изпълнен с радост, защото лю­бовта му е неизменна и неговата любима, земята, го обг­ръща в обятията си и го обсипва с невъобразими дарове. Тъгата е присъща само на онези, които ненавиждат тъкмо това, което дава подслон на съществуванието им.
Дон Хуан още веднъж погали нежно земята.
—Това прекрасно същество, което е живо до най-дълбинните си недра и разбира всяко чувство, ме утеши и изцели болките ми, а накрая, когато напълно осъзнах любовта си към него, то ме научи на свобода.
Той замълча. Тишината наоколо вдъхваше страх. Вя­търът тихо изсвистя, после чух далечния лай на самотно куче.
—Вслушай се в този лай — продължи дон Хуан. — По този начин моята любима земя ми помага в момента да ти кажа и последното. Този лай е най-тъжното нещо, което човек може да чуе.
Замълчахме за малко. Лаят на това самотно куче беше толкова тъжен, а покоят около нас — тъй пълен, че из­питах вцепеняваща мъка. Тя ме накара да се замисля за собствения си живот, за тъгата ми, когато не знаех къде да отида и какво да правя.
—Този кучешки лай е нощният глас на човека — ка­за дон Хуан. — Идва от една къща в долината на юг. Чо­векът вика с гласа на кучето си, защото са другари по съдба — роби на живота, на мъката и скуката му. Той умолява смъртта си да дойде и да го освободи от затъпя­ващите, потискащи окови на живота.
Думите на дон Хуан докосваха най-болезнени струни у мен. Имах чувство, че се отнасят точно за мен.
—Този лай и самотата, която извиква, говорят за чувствата на хората — продължи той. — Хората, на кои­то целият им живот е като един неделен следобед — следобед не толкова мизерен, колкото задушен, досаден и неуютен. Те се потят и безсмислено се щурат. Не знаят къде да отидат и какво да правят. Този следобед им ос­тавя само спомена за дребни грижи и безкрайна скука, а после внезапно се оказва, че е отминал и вече е нощ.
Припомни ми една история, която му бях разказвал — за един седемдесет и две годишен старец, който жа­леше колко кратък се оказал животът му и как му се струвало, че едва вчера бил момче. Той ми бе казал: „Помня си пижамите, които носех като десетгодишен. Сякаш е минал само един ден. Къде отива времето?"
—Противоотровата за това е тук — каза дон Хуан и пак погали земята. — Магическото обяснение изобщо не може да освободи духа. Погледнете се вие двамата. Вие стигнахте до магическото обяснение, но от това, че го знаете, нищо не се промени особено. По-самотни сте от всякога, защото без непоколебима любов към същест­вото, което ви дава подслон, това, че сте сами, се прев­ръща в самота.
Единствено любовта към това великолепно същество може да даде свобода на духа на воина; а свободата е ра­дост, действеност и смирение пред всякакви превратнос­ти. Това е последният урок. Той винаги остава за самия край — момента на върховна самота, когато човек е сам, изправен пред смъртта. Едва тогава той има смисъл."
Отне ми малко повечко време.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите