|
… Сънувам как летя или тичам или по някакъв начин се движа над разни градове, някой от тях са реални в който съм бил, други мисля, че пак са реални, но никога не съм ги виждал или бил там, просто ги виждам отгоре заедно с хората и животът който кипи в тях дори с подробности…или просто се намирам по някакъв начин в някакво същество, човек, създание, в което дори аз самият не знам, че съм, докато не излезна треперещ от случилото се... Усещам всичко което то е усетило и след това помня неговите усещания…
...туп-туп…, туп-туп…, туп-туп…, усещах ударите на сърцето много близо до мен. Всеки удар ме разтърсваше и поместваше леко. Не виждах пред себе си, не можех да отворя клепачите си, бяха залепнали. Около мен усещах топлина която разстилаше цялото ми тяло нежно, лепкава течност ме е обгърнала и плувам или стоя в нея. Свил съм се на възможно най-малко заемащата поза, защото е тясно. Много трудно мога да помръдна, но въпреки всичко това не усещах и нямах нужда да се движа. Чувствам се страхотно, много комфортно, в някаква хармония с нещата който ме заобикалят, прекрасна, истинска, без да има нужда да правя каквото и да било, дори да мисля. Защитен, без да се страхувам от каквото и да е или да гледам дали някой ме дебне, отпуснат докрая на пределите който можех да имам или някога съм усещал въобще. Спокойствие. Неутолимо. Вътре в коремът, в детето в майката което носеше… Без да я познавам или знам коя е. Мислите ми бяха несвързани, хаотични, реещи в някакви безумни неща, който не могат да имат описание, нито обяснение. Цветове и абстракции, без форма, може би само с усещания, причудливи, абсолютно хаотични, но по някакъв начин и красиви. Все едно да вземеш облаци и да ги смесиш със всякакви цветове и да ги разбъркаш хубаво в някаква безформена каша, без същност. Като, че ли времето беше спряло и нямах нужда от нищо, можех да остана така вечно. И топлината се разстилаща и ме обгръщаше непрекъснато. Нямах нужда дори и да дишам, макар, че в съзнанието ми беше мъгла, нямаше мисли. Не съм се чувствал по без всякакви мисли досега. Такава свобода и спокойствие. Все едно няма добро и лошо, няма страдание и болка, няма любов и омраза, все едно няма нищо… само спокойствие, приказано. Мисля си, че може би, ако някой медитира се стреми към това състояние. Незнам дали може да успее да го постигне. За мен нямаше свят който го познавах, нямаше коли, блокове, слънце, небе, хора… все неща без който хората не са свикнали и трудно могат да си представя света. Като в някакво друго измерение, друга вселена… Ушите ми бучаха, незнам дали чувах нещо, но имаше бучене, незнам откъде идваше… Нямах понятие за време, това ме разтърси силно… Винаги съм мислил, че времето е инстинктивно, но сега го нямаше, все едно никога не бе съществувало, просто го нямаше, нямаше... Дори ми е трудно да го осмисля това. Тогава и времето и пространството бяха едно цяло, неразривно свързано, без да мога да направя разлика, да ги отделя, да ги осмисля, бяха едно… само едно…
Някой ме дърпаше, искаше да ме изкара от това състояние, тази хармония, това страхотно равновесие, опитвах се да се напрегна за да се задържа, да не помръдна, исках там… да остана там…. но ме дърпаха, бутаха, стягаха, натискаха ме силно, дори ми причиняваха болка, силна, искаха да ме изкарат… аз не можех да мисля, нямах някакви мисли, не можех да направя нещо, просто реагирах чисто инстинктивно, исках вътре и правех всичко всевъзможно да остана вътре, опитах се да се помръдна с някакви спазми, без да осъзнавам дали ще стане нещо. Както когато се изгориш се дърпаш без да мислиш. Чувах някакви отвратителни звуци и усещах как излизам от тук. Изкарваха ме. Такъв невероятен, нечовешки стрес, болка, отвращение, щеше да ми се пръсне сърцето, толкова отвратително, гадно, навсякъде и за всичко което може да се опише. Въпреки, че не можех да си отворя клепачите нещо толкова ярко ми светеше в очите, имах чувството, че ще ослепея, боляха ме силно очите. И усещах невероятен студ, екстремен. Все едно съм гол върху някой ледник и така стоя цял ден. Побърквах се от студ. Кожата ми някой я е смъкнал, съдрал. Все едно е излял йод върху съдраното ми месо, без кожа. Толкова силно ме болеше. Бях се родил вече. Топлината я нямаше. Крещях колкото сили имам. Усещах, как съзнанието ми започва да се побърква, да не издържа. Някой ме теглеше, буташе, дърпаше. И онази светлина, направо ме подлудяваше. Толкова студено ми беше, дори сега когато се сещам настръхвам от студ. Няма такъв студ. В ушите ми бръмчеше нещо страхотно силно. Допреди бях в една уникална хармония със заобикалящия ме свят, какъвто и да бе той. Прекрасно, приказно, а сега… в ада, треперейки, ослепявайки, полудявайки от болка, раздирайки се… Крещях колкото сила имах… Никога досега в съзнанието ми не бе имало нито едно от тези усещания като тези вътре. Исках да се върна. Да бъда пак като преди, в онова страхотно състояние, хармония, спокойствие… Да остана вечно там, без време, без пространство, слети с вечността… със съвършенството…
Редактирано от e^(i*pi)=-1 на 06.07.07 16:38.
|
Oще едно необикновено преживяване... до безкрая...
Oще едно необикновено преживяване... до безкрая...
