|
На Рожденния ми ден, по най-банално тонален начин ме издебнаха и ми подариха цвете. Въпреки че, самата аз отдавна нямам такъв, щот съм се постарала като една примерна воинка да си го залича от личната биография. Рожденния ден, де. От години никви бонбони, никви торти, черпни и тям подобни лиготни. Аз воин ли ша ставам или лукова глава.
Но, нали още не съм изнамерила начин да попадна в държавния административен регистър и да му тегля кибрита, ЕГН-то още не съм си заличила. Тва, казват, било уж невъзможно. Ма наскоро разговарях с една дама, за сведение не е безстопанствена ромка, коят си го е заличила по някъв невероятен начин, ма сега иска ново да си вади. Е, точно тоз проблем ни многоуважавания ни от всички Дон Хуан и многообичния ни Кастанеда не са го имали, щот по тяхно време никви ЕГН-та не е имало, най-малко пък в Мексико.
Та, издебнаха ме значи и ми подариха цвете. И то не ква да е китка, дет ша увяхне от ден до пладне, колкот да отбият номера, ами цвете в саксия. Щеше ми се да го фана и да го изтърбуша аламинут, но не знам как го замъкнах вкъщи и го бутнах къде да е.
По природа имам "лека ръка". Демек, каквото пипна и го бучна в земя се захваща и расте като подивяло, та ме викат за “кадем” да им садя цветя, разсади и секви треволяци. Кат взех да ставам воин, обаче, проявих неимоверни усилия да изкореня тоз си вреден тонален грях, от който всички домакини и земльолюбци са болни. Изкорених де що треволяци се намираха из къщи, махнах всички зелени и живорастящи боклуци. Зор видях с кактусите от времето на прабаба ми, оцелели от 3 поколения, но им видях сметката накрая и на тях. Нямаше къде да се дянат при такъв воински садизъм и сдадоха багажа.
Та, отначало на подареното цвете – нула фнимание. Викам си, от само себе си ша предадеш богу дух и няма кво да си давам зор с тебе. Мина се време, обаче, гледам стои си, “расте, но не старее”, дето има една дума, хили ми се насреща и не ще да мре. Малко му пожълтели листата, ма големи едни и растат, мазни и големи, че да се скъсаш от яд. И нови израсляци се подават даже. Бе, викам, чакай ти да ти гледам аз на тебе сеира, да те видя докога ша си придаваш важност без вода, без торене, без разсаждане и тям подобни умилителни обгрижвания.
Няма, братче. Не ще да пуква и не ще. На всичко отгоре, който от дет завърне и докат се усетя да предупредя хуква да го полива. Сложих надпис “Не се полива”. Махат надписа и пак наливат. Един път даже с недопита чаша чай го поляли. И кво му стана от тоз чай ли, от що ли, като почна още по-настървено да расте, като ненормално. Бе чудя се, къф ша е тоз мутант, кво ша е тва животно неизвестно. Сума ти женоря съм чувала да се оплакват, кви били тез нови цветя, че линеели. Ма да додат да видят тоз дзвер у дома, как са е разхайтил и расте на воля.
Така избуя, че саксийчето не се вижда никакво. Рекох си, бе точно “акъл-море, глава – шамандура” ша излезе твойта работа. Все един ден щи стане светът тесен, демек саксията де. Да, ама не. Нищо му няма. 8-9-10 месеца минаха, кога полято, кога не, повечето не, а и помен няма да се затрива.
Накрая един случаен посетител ме прасна по чутурата с изявлението си, че тва цвете приличало на мен. Т.е. не приличало, ми аз съм се била вселила в него. И като ме нямало у дома, всъщност съм била там, щото го гледало като мен и даже му казало да си затвори дюкяна.... Ееее, тоз направо ме разби. Ега ти дяволското цвете... ся чак му разбрах контиката..
Верно, че не съм за тоз свят, тесен ми е като саксията на цветето и на карък ми е, наопаки ми е... не, че не мога да вирея... напротив даже... колкото той мене по-така, толкова аз него по-инак... с една дума “любим се на инат”, че да видим къде ще му излезе краят...
Из цикъла "Разкази с неочакван край"
автор ЕОА
Редактирано от eoa на 25.06.07 18:55.
|
Цветето
Цветето
