Re: Добре заварила! / Религия и мистика / Кастанеда

Ми че измисли си и ти един Учител , аз как съм си измислил, виж го къф е готин:

ДУХОВНИЯТ УЧИТЕЛ

Здравейте.
В “реално” време “ тук” по памет:
Впечатли ме духовния ми Учител и искам да ви разкажа, онова което ми е разрешено за него:
Както вече ви казах, духовния ми Учител винаги е бил с мен и благодарение на него бе осъществено планираното пътуване и срещите ми с него и в “реалното”.
В началото, когато излизах от “мен “ и ходех “там” с “Аз”, често пъти две силни ръце ме подкрепяха под мишници и ми помагаха да пътувам и преодолявам трудности свързани с второто ми “Аз”. Винаги чувствам присъствието му около мен и ще ви разкажа за моя духовен Учител. В ”реалното“ с него се срещнахме на летището в София. Той излезе от тълпата в отличен и елегантен външен вид и ми се представи с името Гулаб Синг - аз обаче нямам право да говоря за това!
/За малко се разминавам с темата, за да задоволя донякъде любопитството ви от забранените неща: От древни времена само в няколко особено просветени манастира са били учредявани школи на Шамбала. В Тибет главното място за почитане на Шамбала се смята Таши Лубпо, а таши-ламите са били разпространители на Калачакра и винаги са били най- близко до духа на учението на Шамбала. Таши - ламите дават тъй наречените разрешения за посещаване на Шамбала.
Близо до областта Шигадзе, на живописните брегове на Брамапутра и по посока на свещеното езеро Манасоровар, доскоро са съществували Ашрамите на хималайските Махатми… Тук все още живеят престарели хора, които помнят личните срещи на Махатмите. Те ги наричат “Азари” и “Кутхумпа”. Някои жители помнят, че тук е била, както те се изразяват, религиозната школа, основана от Махатмите на Индия и вие вероятно знаете, че учението от Шамбала не е достъпно за нито един европеец!/.
Той се грижеше за пътуването ни и ни осигуряваше водачи в различните области, идваше и си отиваше внезапно, разговаряше с нас на чист български език /!/ и имах чувството, че старателно крие окултните си възможности и ни предоставяше други източници за информация.
Водачите ни макар и да изпълняваха елементарни обслужващи ни дейности бяха високо интелигентни същества и навсякъде където срещахме хора бяхме посрещани с чувство на уважение, което мислех, че се дължи на мистериозния ми Учител.
За всяка област имахме нови водачи, идвайки и отивайки си по неизвестно кое нареждане.
Една нощ прекарахме край ручей, разпъвайки палатките под една сенчеста смокиня. Оказа се, че човека който доведе при нас нашите водачи знае да говори отлично български /!/, въпреки че произхождаше от Амритсар /в Пенджап/ и беше възпитан в “Златния храм”, който се издига до Амрита Сара с /Езерото на безсмъртието/. В него живееше върховния гуру на сикхите, който никога не напуска пределите на храма, прекарвайки по цели дни в изучаване на свещеното писание на тази странна - книгата Адигранта.
Сикхите го почитат както тибетските лами почитат своя Далай Лама.
Както последния е въплъщение на Буда за ламите така и амритсарския маха - гуру е въплъщение на основателя на сектата на сикхите – Нанак.
Така че нашия водач беше истински акали – един от шестотинте воини – свещеници, прикрепен към “Златния храм” за богослужение и защита. Наричаха го Рам Рунджит Дас и външност му напълно отговаряше на носената от него титла: ”Божи воин“, както се величаят храбрите акали….Той по скоро приличаше на грамаден боксьор - спортист тежка категория, отколкото на смирен служител в олтара, пък бил той и сикхски.
Той пристигна при нас, яхнал прекрасен кон….Още отдалеч той бе признат от нас за акали поради съвсем различното /от другите водачи/ облекло. След закуска ние се простихме с "Божия воин", който бе довел водачите ни. Почетния сикх здраво стисна ръката на всеки от нас и вдигайки десницата си с дланта напред, със сериозен и важен тон ни даде /на всички подред/ своя пастирски богослов, както изискваше обичая на последователите на Нанат.
Духовният ми Учител – Гулаб Синг беше тихо дошъл през нощта и наблюдаваше разсеяно церемонията, облакътил се на седлото като на възглавница. Когато забеляза наблюдаващия церемонията Гулаб Синг, в Рам Ранджит Дас настъпи рязка и видима промяна. Той внезапно се спря и важната му е горделива осанка се смени с някакво унижено и сконфузено състояние. След това вместо обичайното “намасте” /”кланям ви се “/ нашия акали неочаквано за всички нас се просна на земята пред духовния ми Учител - Гулаб Синг. Благоверно като пред своя амритсарски гуру, той отчетливо прошепна: “Апли, адня, саду саиб, аширват…”/ “Заповядай, господарю, свети саиб, благослови роба…”/
Бях така поразен от неговата постъпка, че сам изпитвах някакво объркване; по спокойното и безстрастно лице на тайнствения ми Учител обаче не трепна ни един мускул. Той бавно откъсна очи от реката и погледна проснатия пред него акали - Божия воин - пазителя на "Златния храм"! Духовния ми учител, просто така, без да каже нито една дума, леко докосна с показалеца си главата му и ставайки добави, че и за нас е време за тръгване…
През целия път ни разказваше на изключително чист български език за местните предания на Хервър и Раджистан, за събираните от незапомнени времена епични народни легенди за великите подвизи на Хери Кула /т.е. ”от фамилията или семейството на Слънцето”/, което ме наведе на мисълта, че човек от тази фамилия е дошъл в Египет в тъмните доисторически времена на първите фараонски династии…
Духовния ми Учител вероятно бе от семейството на Слънцето.
Вече зная много повече за него и мога да ви разкажа разрешеното за него въпреки, че той непренудено прикриваше способностите си.
Една сутрин се пошегува с мен като ми каза, че имам прекрасен никелиран чайник. След минута си наливах топло кафе от чайника и с изненада забелязах на чайника неописуема прекрасна гравюра - точно копие на заобикалящата ни красива природа. Той бе принесъл астралното й клише върху чайника? След известно време картината изчезна.
Една нощ както си бяхме легнали сред природата го наблюдавах, втренчен като в медитация, без да помръдне дълго време. До него стояха двама от водачите ни. Косите им се полюшваха от вятъра, а неговата коса не помръдваше - като на каменна статуя. Внезапно той за миг изчезна /все едно, че ми се стори/, когато се взрях гледката бе същата както преди час. Сутринта намерихме огромна змия близо до нас, мъртва, без следи от физическо насилие. Водачите ни му говореха на глас, че ги е изпреварил и с думи я възпрял от нападение върху нас. Той се засмя и каза: “От старост е умряла. Не си измисляйте”!
“Кой, или какво, е все пак този загадъчен човек?” – мислех аз. – Кой е този човек, съчетаващ в себе си две абсолютно различаващи се личности: едната, външната – за очите, света и цивилизацията; другата, вътрешната и духовната - за близките и приятели?
Той бе истински приятел, който стана наш покровител в това интересно пътуване и посредник между нас и подозрителните обстоятелства и случки които изживявахме. Вън от това ние нищо друго не знаехме за него. Всъщност аз го познавах малко по - добре в сравнение с останалите ми спътници. Аз обаче, съм се заклел да мълча и ще мълча; а това което зная е толкова странно, че всичко по - скоро прилича на сън, отколкото на действителност.
…как е възможно. Що за странно изражение; какво спокойно приличащо на сфинкс лице…
Сравнението ти не е съвсем точно, стари ми приятелю! – се
раздаде сякаш в отговор на моята последна мисъл тихия, добродушно насмешлив глас на Учителя, който ме накара изненадан да трепна.
– То е неправилно дори само защото – продължи той – грешиш спрямо истината. Сфинкса е жена. Освен това е и дъщеря на Химера, а според други и на змията, така че Вие можехте да изберете по - малко обидното, макар и също толкова неточно сравнение.
Като заловен на местопрестъплението, аз се притесних, а той
весело се разсмя.
Знаете ли какво! – продължи с по - сериозен тон Учителя,
изправяйки се на крака. – Не си блъскайте главата напразно; в деня когато тайната бъде разгадана, Сфинкса няма да скочи в морето или нещо друго особено. Всичко, което някога можете да узнаете, Вие вече го знаете. А останалото – оставете го на съдбата-……………?
Продължавах да си мисля какво бе това същество, което олицетворяваше божественото у себе си и в същото време отричаше да е Бог /по моите разбирания/. Проследявайки внимателно всички записи стигнах до предположението, че е може би е нашия дух олицетворяващ Божественото и живота ни.