"Да ме простят ортодоксалните „толтеки” (така многобройни в Америка), но мнозинството от тях разбира пътя със сърце съвсем не по начина, по който го разбират индианците нагуа (наследниците на толтекската цивилизация).

Толтеките не биха разбрали например фразата „сърцето се вълнува”. Това е абсурд. Както не биха разбрали и израза „сърцето жадува”. Тяхното описание на света е по-просто и по-точно. Само християнството придава на „сърцето” до такава степен мистично значение и прави този орган едва ли не най-благородния и високоорганизирания - даже главният мозък отстъпва пред него. Всичко това е съвкупност от предразсъдъци, автоматично преминали и в езика, така че за тях въобще не би следвало да се говори. Но предразсъдъците стават метафори, е метафорите - несъзнаваеми идеи на тонала, след което определят нашия живот и нашето отношение към външния Свят.

Европейската представа за „сърцето” като главен орган на чувствата и емоционалното преживяване, заедно с недостатъчната осведоменост на Кастанеда, превърна древноиндианското понятие „път със сърце” в аморфна идея за интуитивната привързаност.

И понеже човекът много лесно превръща своите елементарни желания и потребности в „духовност”, „пътят със сърце” се оказва безкрайно угаждане на разнообразните влечения на собствената си природа. В резултат на което някои „толтеки” превръщат тази идея в непростително словоблудство. Обичаш да пиеш водка - „път със сърце”, обичаш да съблазняваш девойки - също „път със сърце”. Главното е „преживяването на разсъмване в душата и в света наоколо...” (както се изрази един „кастанедианец”).

А в действителност „пътят със сърце” е много специфично понятие. Възможно е и самият Кастанеда да не е разбрал какво е имал предвид дон Хуан. Принуден съм да разясня тази бъркотия от думи.

Думата „сърце” в езика нагуа, който за дон Хуан е роден, съвсем не означава това, което си въобразяват нашите романтици. Йоллотл (сърце) се превежда като „подвижност”, „причина за движение”, „развитие”. „Път, който има сърце” е път, който заставя да се движиш, да се развиваш и да растеш.

Според представите на толтеките две са главните начала у човека: „лицето” и „сърцето”. Ихтли („лицето”), за разлика от сърцето - заставя човека да върви след другите, да повтаря делата им, да изпълнява привични роли и да получава привични удоволствия. Това е принципът на стагнацията, застоя, но при това е и необходимият принцип на оцеляването и приспособяването.

Затова толтекът (човекът на знанието) трябва да има „мъдро лице и мъдро сърце”. Работата е там, че толтеките считат „вътрешното движение” (промяната) за същина на живота (йолилицтли). За тях да се възторгваш от звездното небе и от въображаемото Божество не означава да „живееш”, а е вид забрава.

Реалната ситуация изисква от човешката личност специфични промени. Ако искаме да познаем Реалността и да разширяваме своите възможности, длъжни сме да се движим, да се променяме, да растем. „Пътят със сърце” е на първо място труд и едва след това - възхищение от резултата.

Но защо той и в нашето съвременно разбиране си остава „път със сърце”? Много просто - никой друг подход не дава такова удовлетворение, такава цялостност и осмисленост, каквито предлага пътят на „безупречния воин”. Тук няма лъжливи надежди, така че няма и разочарования. Получаваме възможност да познаем себе си такива, каквито сме - с нашите ограничения и нашите възможности. Тоналът и нагуалът вътре в нас са и предпоставката за безкрайно развитие, и обещанието за бъдещи реализации. И това е едно от фундаменталните начала на безупречността."
------------
Ал.Ксендзюк - "Виждането на нагуала"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите