|
— Мислиш, че имаш много време.
— Много време за какво, дон Хуан?
— Мислиш, че животът ти ще продължи вечно.
— Не. Не мисля.
— Тогава щом не мислиш, че животът ти ще продължи вечно, какво чакаш още? Защо се колебаеш да се промениш?
— А не ти ли е хрумвало, дон Хуан, че може да не искам да се променям?
— Да, хрумвало ми е. И аз не исках да се променя, също като теб. Обаче аз не харесвах живота си; беше ми омръзнал точно като на теб. Сега пък не ми стига.
Разпалено заявих, че неговата настойчивост да променя начина си на живот е страшна и необоснована. Казах, че наистина съм съгласен с него за някои неща, но обикновеният факт, че той винаги е учителят, който пуска стрелите, правеше положението неизгодно за мен.
— Нямаш време за такива представления, глупчо — каза той сурово. — Това. което правиш сега, може да е последното нещо, което правиш на тази земя. Може да е и последната ти битка. Няма сила, която да може да гарантира, че ти ще живееш още една минута.
— Зная — казах аз с едва сдържан гняв.
— Не. Не го знаеш. Ако знаеше това, щеше да бъдеш ловец.
Заспорих, че съзнавам предстоящата си смърт, но е безсмислено да говоря или мисля за нея, тъй като не мога да направя нищо, за да я избягна. Дон Хуан се разсмя и заяви, че приличам на комедиант, който повтаря механично действията си.
— Ако това беше последната ти битка на земята, щях да кажа, че си идиот — каза спокойно той. — Хабиш последната си постъпка, за да изпадаш в глупаво настроение.
За момент останахме безмълвни. Мислите ми бушуваха напосоки. Той, разбира се, беше прав.
— Нямаш време, приятелю, нямаш време. Никой от нас няма време — каза той.
|
Съвсем последна