|
— Защо правиш всичко това за мен, дон Хуан? — попитах аз.
Той свали шапката си и се почеса по слепоочието, преструвайки се на смутен.
— Правя жест за теб — каза кротко той. — И други хора са правили подобни жестове за теб; някой ден ти самият ще правиш жестове за други. Да речем, че сега е мой ред да го правя. Един ден аз открих, че щом искам да стана ловец, достоен за самоуважение, трябва да променя начина си на живот. Преди това много обичах да хленча и да се оплаквам. Имах достатъчно причини да се чувствам непълноценен. Аз съм индианец, а с индианците се отнасят като с кучета. Нищо не можех да сторя, за да поправя това — оставаше ми само мъката. И тогава моята съдба ме пощади и ме научи да ловувам. Разбрах, че животът, който съм живял, не е бил достоен... затова го промених.
— Но аз съм доволен от своя живот, дон Хуан. Защо трябва да го променям?
Той запя много тихо някаква мексиканска песен, а сетне си затананика мелодията. Главата му се поклащаше нагоре-надолу в такт с песента.
— Мислиш ли, че ние с тебе сме равни? — попята той рязко.
Въпросът му ме свари неподготвен. Ушите ми забръмчаха особено, сякаш той наистина бе изкрещял тези думи, което всъщност не беше направил; в гласа му обаче имаше някакъв метален звук, който резонираше в ушите ми.
Забърках в лявото си ухо с кутрето на лявата си ръка. Ушите ме сърбяха през цялото време и аз си бях изработил ритмичен нервен навик да ги прочиствам с кутрето. Движението беше по-скоро разтърсване на цялата ми ръка.
Дон Хуан го проследи с явно опиянение.
— Е... равни ли сме? — попита той.
— Равни сме, разбира се — казах аз.
Естествено, бях благосклонен. Усещах истинска топлота към него, макар на моменти да не знаех как да се оправям с тоя човек; и все пак още пазех в подсъзнанието си, макар никога да не го бях изричал гласно, че аз като студент и човек от изтънчения западен свят, съм по-съвършен от един индианец.
— Не — каза той спокойно, — не сме.
— Равни сме, разбира се — възпротивих се аз.
— Не — каза той меко. — Не сме равни. Аз съм ловец и воин, а ти си сводник.
Останах с отворена уста. Не можех да повярвам, че дон Хуан наистина беше казал това. Изпуснах бележника си и онемял вперих очи в него, след което, разбира се, се вбесих.
Той ме погледна спокойно и хладнокръвно. Избягнах втренчения му поглед. И тогава той заговори. Произнасяше думите ясно. Те се лееха гладко и смъртоносно. Каза. че своднича на някой друг. Че не водя битки за себе си, а за някакви непознати люде. Че не аз искам да изучавам растенията и лова, и каквото и да било. И че неговият свят на точни действия, чувства и решения е безкрайно по-смислен от изпълнената с груби грешки безсмислица, която аз наричах „свой живот”.
|
Последна
Последна
