Наскоро някак автоматично започнах една странна ретроспекция (преглед). Та в нея открих, че повечето страхове, които имам, не са мои, а някак заучени от майка ми. Реших, че ще е добре, ако отида на любимото езеро, дето риболовствах шарани, да се усамотя и да „медитирам“ върху тези страхове. Речено - сторено. Подкарах колата и весело отпраших. На едно място „получих“ желание да се отбия по един черен път. Направих го. Паркирах и тръгнах пеша. Беше планинска алея, застлана с малки камъчета. Докато вървях, в ушите ми сякаш отекваха моите стъпки. Понеже вървях, спирайки ВД, звуците бяха засилени, но чувах само това - стъпките си. Направи ми голямо впечатление. След известно време стигнах края. Изведнъж, сякаш из под земята, излетя орел. С удоволствие се загледах в полета му. По принцип винаги поздравявам с дясната ръка, а сега сякаш нещо в мен, което наистина почувствах като истинско мое, ме накара да поздравя този орел с лявата. Той като че ли ме видя и полетя към мен. Не ниско долу, а във височина. Направи кръг над мен и отлетя наляво от мен. Почувствах тази птица като нещо близко. След като изчезна ми стана любопитно откъде се появи. Продължих още напред, извън пътеката и видях, че след около 50-60 метра местността свършва и надолу е пропаст. Намерих един камък на ръба и седнах. Чувствах се чудесно. След малко си тръгнах и навръщане ми стана още по-чудно, защо чувам само стъпките си. През цялото това ходене се опитвах да живея тук и сега и че това е като осъзнат сън. Изведнъж разбрах, защо чувах само стъпките си - нямаше птичо пеене... Никакво...

Трудно е да летиш с орлите, когато си заобиколен от пуйки...