По стар харамийски навик ще започна малко издалече
Спомням си, като малка – много малка, още преди да тръгна на училище, как са ми се искали разни неща: да ида някъде, да правя нещо, да намеря някого. Отговорът на "големите" често беше от типа на "не може сега", "не може там", "не става тъй", "много е далече", "много е скъпо", "много е сложно" и т.н. Нямаше какво да направя, та в някакъв момент мирясвах и млъквах (след като са ми обяснили, че през декември не се ходи на море (и защо), че толкоз късно вечерта на люлките няма никой (защо), или че Уругвай не е до Умаревци (къде еее?!)).
Сядах, нацупотена до пръсване, и си мислех: "Ех, само да порасна, само да порасна, само да порасна...". Представях си как ще ходя където си поискам, когато си искам, ще правя каквото ми хрумне и никой няма да може да ме спре. Никой няма да заключи вратата и да скрие ключа, никой няма да ме кара да лягам, да ставам, да ям, да се обличам и т.н.
Е, после пораснах. И вече никой не можеше да ме спре. И до сега най-редовно се случва да ме цапардоса от нищото някоя идея по тиквата и да хукна нанякъде – без значение дали е декември или август, дали е 2 следобяд или през нощта, дали е на 200 километра или на 2 пресечки.
Да, амЪ! Оказа се, че не е същото. Нито го исках по същия начин, нито ми носеше същото усещане. И много ме беше яд. Основно на мен си, за това, че сега, когато мога да правя каквото си искам, вече не ги искам повечето от ония неща. А исках да ги искам. И то така, както ги исках някога. И не се получаваше. И... само как ме беше яд!...
Исках да зная защо не е същото. Кое липсва и къде е.
После разбрах за начините, по които всеки от нас оставя и заключва огромни количества енергия по пътя си. Звучеше доста правдоподобно, но всъщност нищо особено не се случи, докато не открих прегледа.
В началото беше трудно, шашаригаво и много приличаше като да няма особен смисъл. Правех го хаотично, т. нар. "спонтанен преглед", без изготвен списък; просто пробвах. На моменти усещането, че се "разделям" с хора и събития беше меко казано непоносимо. Но от друга страна, много ми хареса усещането за "помиряване" и "пускане" на хора и ситуации. Даваше ми нова и неизпитвана дотогава лекота, идваща от осъзнаването за минало свършено време, от разбирането на онези хора и ситуации, до което човек може да достигне само когато излезе от картинката и погледне отстрани. Разбирах какво липсва и го виждах точно къде е. И защо е там.
После, един ден си дадох сметка, че нещо се променя. Аз се променях. Наблюдавах се как реагирам кротко и обмислено, дори с хумор, в ситуации, в които по принцип бих обърнала масата (имам дълга история на нервачка и хипертоничка). Променяше се не само поведението ми, а и мисленето също. Гледах и разсъждавах много по-трезво и разбирах по-добре това, което се случваше.
След това започнах списъка. Няма се лъжем, все още съм на светлинни години от завършването му – имам разни спънки и хич не е голямо забавление. Но поне покрай списъка започнах да правя преглед по-систематично – не всеки ден или под определен час/времетраене, а като последователност на самите преглеждани отрязъци.
След всяка практика, колкото и кратка да беше тя, започнах да усещам, понякога едва доловимо, онова чувство на лекота и енергичност – както някога, много отдавна: усещане за неизчерпаем заряд и възможности, когато човек даже не се замисля за съществуването на тези неща, просто се ползва от тях. Точно както в детските години, когато всяко нещо беше чудо. Само докосването до това усещане, макар и за кратко, ми е достатъчно, за да знам, че го има. И че има начин да живея с него сега, както тогава.
следва...
_______
|