За части от секундата се прехвърлил през пространството и застанал пред мъдреца, на полянката пред къщичката му. Веднага забелязал, че все още не се е пръснал от смях, но пък имал много подозрителна усмивка под мустака си.
- Здравей Разум – поздравил го мъдрецът – очаквах те днес.
- Нима? И защо ще ме чакаш, след като самият аз не знаех че ще идвам? – Разум се опитвал да не се заяжда, но тази усмивка, ах тази усмивка как го подлудявала.
- Дълга история. Драго ми е да те видя. Кажи ми как си! Как прекара последните двадесет години?
Това било пръст и сол едновременно в раната му, но Разум само стиснал зъби и казал: - Знаеш ли, малко ме глождят едни съмнения, а сега като те гледам, мога да кажа, че не е чак толкова малко. Мисля си, дали случайно...дали има някаква вероятност, онова с отговора на нашия въпрос за чувствата, да е само някаква шега от твоя страна. Как смяташ?
Мъдрецът загладил мустака си и въздъхнал:
- Нима още не сте открили смисъла в отговора? Ех Разум, Разум, ти сигурен ли си, че абдикира?
Това било. С този въпрос критичната точка настъпила и всички напиращи чувства в дълбините на Разум се излели с цялата си мощ.
- ДАЛИ СЪМ АБДИКИРАЛ? ПИТАШ МЕ ДАЛИ СЪМ АБДИКИРАЛ?!! – крещял обезумял той - Знаеш ли къде бях през последните двайсет години? НЕКА ДА ТИ КАЖА! Бях в херметически затворена камера, която не позволява на мислите да отлитат. Хранех се и дишах от шибани нанокабели и мислех само едно единствено нещо, всяка минута, всяка секунда. Сигурно можеш да изчислиш в какво пространство от мисли се намирах накрая. ООО, МИСЛИШ СИ ЗА ДУМАТА „ТЯСНО” – НЕ, ТЯСНО БЕШЕ САМО ПЪРВАТА ГОДИНА... НО МОЖЕ БИ ТИ ЩЕ ИЗМИСЛИШ ДУМА ЗА НЕЩО ПО-ТЯСНО И ОТ ТЯСНОТО! МИЛИОНИ МИСЛИ „МЕРИГО ТУТИ Е КОСМОРА ВЪРМА ОКОТ СТРУБЕРИ” и на сред тях аз: смачкан и изцеден от очакване. На какво обаче? И аз не знам. ТИ МИ КАЖИ КАКВО СЪМ ОЧАКВАЛ 20 ГОДИНИ?... ДАЛИ СЪМ АБДИКИРАЛ? А? – Разум рухнал изтощен и заридал с пълен глас в скута на мъдреца. – Ето виж ме какво правя в момента, макар да пращя от акъл! Само ме виж!
- Признавам, малко си се престарал – погали го грижовно мъдреца по главата – чак пък камери! – Разум вече бил твърде изтощен, за да се ядосва на тези нетактични подмятания. – Трябвало е да направиш нещо много по-просто.
И добре, че Разум бил изтощен, или мъдрецът беше съобразил този факт и затова бе проявил такава дързост да му казва подобно нещо, след толкова години. Разум навдигнал главата си и с все още насълзени очи и пресипнал глас попитал:
- И какво е това просто нещо?
-Трябвало е не да мислиш, а да спреш да мислиш. За бога, нали за това абдикира! Как можа да ти хрумне да мислиш?!
- Знаеш ли мъдрецо – казал Разум с доста примирен глас – отказвам се. Просто се отказвам. Това е нещо, което не мога да разбера. Не ми е ясно как може да разбереш нещо без да мислиш и как може да мислиш без да разбираш. Приемам този факт и слагам точка! Но преди да сложа точката искам да те попитам нещо: Ти можеш ли да контролираш чувствата си?
- Не! Никой не би могъл.
Разум въздъхнал с нотки на самосъжаление.
- Изморен съм. Всичките тези години ... но аз го подозирах, затова и този факт приемам спокойно. Ще ти кажа нещо: приемам, че си шегувал доста неуместно с нас. – и потупал приятелски мъдреца по дясното рамо
- Но аз не се шегувах.
- О, наистина интересна теория! Но мога само да те посъветвам да разрешиш това противоречие в теб. Първо ни пращаш за зелен хайвер да разгадаваме някакви несъществуващи безсмислици. После си признаваш, че хайверът наистина е бил невероятно зелен, а няколко секунди след това отричаш всичко. Май и ти си имаш доста проблеми. – казал Разум и почукал по главата си, за по-голяма нагледност от какво естество са проблемите на мъдреца.
- Не, нямам такива проблеми. Вие имате проблеми защото мислите чувствата си. Аз не ги мисля, а ги отглеждам. Приемам ги, изживявам ги, разбирам ги, знам откъде идват, знам защо идват. Те ми говорят и ми обясняват всичко Това са моите деца. Обичам ги, а когато ги обичаш те ти отвръщат със същото. Чувствата не нараняват. Те са разбрани и щастливи. Дори тъгата е щастлива, когато е разбрана.
Разум слушал със зинала уста. В този момент изведнъж нещо му проблеснало. Той беше разбрал. Всичко станало ослепително бяло и красиво и тогава чул далечен и звънтящ глас:

...be to?...