Вътрешното мълчание:
Вървя в някаква пуста офис-сграда. Тъмно е. Предвижвам се някак мудно. В един момент забелязвам, че съм гола. Търся начин да се покрия. В този момент виждам една жена и до нея стои комплект с дрехи. Първия импулс е да взема дрехите. Втория е мисълта, която ми дойде наум „Не трябва” (в едно от съвместните сънувания на Кастанеда и на Карол Тигс те се виждат голи и пред тях също стоят дрехи, но това се оказва трик на неорганичните...явно съм запомнила този момент като аларма). Този вътрешна аларма ме накара да осъзная, че в момента сънувам. И си казах „Аз сънувам”. Автоматично цялата „декорация” изчезна. Нов кадър – пълна тъмнина и аз пропадам в бездна. Първия ми импулс бе да се паникьосам и да се опитам, махайки с ръце и крака да се спася от пропадането. Спрях импулса, защото ми бе омръзнало някак си все да бягам. Казах си „Запази вътрешно мълчание”. И така в пълно мълчание продължавах да пропадам, но това не продължи дълго. Нов кадър – вися над една пътека от енергийни пръстени, всичко наоколо е тъмно, само тази пътека свети. Тя беше някак неподвижда, но реагира на моето присъствие и започна да ме транспортира с бясна скорост, така че вече не виждах пръстени, а само светлина. Тогава нещо ме грабна от пътеката и ме извлече насрани. Беше зад мен, прихванало ме беше през кръста и плътно се долепи зад гърба ми. С други думи си представете, че някой е зад вас и с ръка ви обхваща през кръста като плътно се е долепил до вас. Останахме да висим във въздуха известно време. Стори ми се, че искаше да спре инерцията от огромната скорост. Огледах през това време и установих, че вече не се намирах в тъмнината, а висях с него в моята стая. Тогава започнах да усещам прихвата му много силен и болезнен. Пристискането се усещаше като болка в областта на слънчевия сплит. След няколкото секунди висене полетяхме, като ме държеше все така здраво. Болката от прихвата ставаше все по-силна и тогава се паникьосах от мисълта, че няма да издържа пътуването и ще се загубя по пътя. Казах му „Пусни ме. Много боли”. Автоматично ме пусна и аз се приземих пред нашия блок. Тук съня приключи.

Какво мога да кажа....Може би щеше да е по-добре да му кажа да ме захване някак си по друг начин, за да се намали болката и така да осъществя това пътешествие, защото то искаше да ме заведе някъде. Но след дъжд качулка...както се казва. Но това, което ме изуми е възможността в сън да се запази контролирано вътрешното мълчание. Оказа се съвсем просто. Дори мога да кажа, че е по-лесно отколкото в ежедневието а и резултатите са мигновенни и потресаващи...