по някакъв начин да не минават и през разума
По-скоро имам усещането, че за да е безусловно нещо, което си направил или правиш трябв да минава през разума, за да осъзнаваш, че го правиш и въпреки това да не очакваш нищо в замяна. Ако не минава през разума, тогава действието би било неосъзнато, а в този случай това би изключило всякакви възможности за каквито и да било очаквания, защото тогава за теб действието ти на практика не съществува...
Казах на дон Хуан, че не помня изобщо да е споменавал като конкретна техника това „да действаш за оня, дето духа". Спомнях си само някакви чести, но бегли забележки на тази тема.
Той се засмя и каза, че тъкмо защото маневрата му била толкова тънка, аз и досега не съм я забелязал. После ми припомни всички безцелни и смешни задачи, които ми бе поставял всеки път, като бях в дома му. Нелепи дреболии от всекидневието, като например да наредя дървата за огрев в определена фигура, да начертая с пръст непрекъснати концентрични кръгове по земята около цялата къща; да прехвърлям от едно място на друго разни непотребни боклуци и така нататък. Такива задачи ми възлагаше да изпълнявам и когато съм си у дома — например да нося черно таке, винаги да си връзвам първо лявата обувка, да си слагам колана обратно, така че да се затяга от дясно на ляво.
И ако никога не съм ги смятал за нещо повече от занесии, то беше защото той винаги ми е казвал да ги забравя веднага щом се затвърдят като постоянен навик.
След като направи преглед на всички задачи, които ми беше поставял, осъзнах, че като ме е карал да си създавам тези безсмислени навици, той наистина ми бе внушил идеята да действам, без да очаквам нищо в замяна.
|