Вече не смея да се приближа до прозореца.Правил съм го и друг път много отдавна.Сега вече ме е страх от това, което ще видя зад него.Ще видя някакъв пейзаж, където ме няма.Не можеш да гледаш пейзажа и едновременно да си там.Укрепен в стаята си аз съм извън пейзажите.Така съществувам само за себе си.Цял и единен.Като ларва.Мога да си измисля всички пейзажи на света и да съществувам в тях, но предимно мога да сънувам това, което е зад прозореца.От стаята си като пълководец мога да командвам фантазиите си и да ги пускам на пълчища из външния свят.Те се подчиняват само на мен.Оставям ги да се скитат из чуждите пейзажи и като напуснати кораби се реят в ефира.
Странно е, че страхът е единственото рошаво и настръхнало нещо което живее в мен и вероятно ще ме напусне последно.Може би, когато в мен вътре не остане нищо за ядене, той ще се премести в някой по-млад и възторжен човек.Ако разбере че вече няма храна за него, страхът ще изпълзи от сухите ми невъзмутими очи и ще се пресели някъде, където има надежда.Защото той с нея се храни.В човека, който е готов да се раздели с живота си, страхът няма какво повече да прави!
И старите мислители като самотни щъркели стоят в зимното поле и не разбират,че всички вече са отлетели. Зиморничаво местят тежестта си от единия крак на другия и постепенно замръзват, втвърдяват се и стават паметник на своето собствено закъснение.
Е, медузке , такива ми ти работи ..!
Видя ли кво се пръква ако човек много се замисли..!
Неее . Не е за мен това ! Тих