Здравей!

Нямам какво да правя тази вечер, та затова реших да ти напиша писмо. Не знам защо на теб, просто ей тъй. Не го взимай присърце.
Най-важните две години от живота ми протекоха в Търново. Вярно, че като малка ме размятаха като плюшена играчка из соц-лагера и мога да кажа същото и за Братислава или за Варшава. Там също оставих нещо. Например... не бих могла да забравя часовете, които съм прекарала на едни камънаци по течението на Дунав в Словакия. Нито това, че бях единствения ученик на света, който мрази събота и неделя. Бих могла да ти разкажа много неща, но някак не ми се иска да си спомням. Нито пък на теб би ти било интересно.
В Търново оставих двадесет килограма, например. Мои лични си килограми:). Това е теглото на едно шестгодишно дете, или поне приблизително. Там бяха приятелите ми - реалните такива. Днес разбрах, че вече ги няма. Рая го е ударила на джойнт и обсъжда как се отглеждат растенийца на кварцова лампа; Моника изгладува Големия си Глад, майка й си намери работа в Испания и вече няма да й пращам храна по пощата; Деси се е влюбила в някакъв скинар-олигофрен и говори само за това, как онзи я бил погледнал "с това ужасно напрежение в погледа, Даро" и как "ама не мога да се запозная с него, искам това да стане естествено". Бившите ми колеги винаги са ми били безразлични.
Как мога да ти опиша, Ясене, какво е да се качваш по бетонните стъпала нагоре и да се вглеждаш в прозореца на бившата си стая? Стая, в която си прекарал две от най... ненормалните години от цялото си мижаво 22-годишно съществувание. Виждам се по улиците, както ходех тогава с тъмни очила през нощта и се спъвах. Мечтаех си някой мъж да ми обърне внимание и всичко да е толкова... романтично. Мечтаех за това повече от всичко, а то не се случваше и ме болеше. После, като се случи, ме раздра като дрипа. Раздирали ли са те като дрипа? И нима чувството към един мъж ще ме преследва до края на дните ми като... сифилис? Във всеки следващ търсиш него и не, не е той, пак не е той. Докато всички мъже ти станат дълбоко безразлични и еднакви в думи, мисли и действия. Неспособни да обичат мъже... трупове. Гушкал ли си мъртвец? Аз да.
Ходя там, за да си спомня какво е да обичаш. Да си спомня какво е да си нежелан. Да си спомня как ми беше името, истинското ми име. Да помогна на този и онзи. Да набия на Рая в главата, че да пушиш трева всеки ден по няколко пъти не е най-доброто решение. Да утеша Моника. Да окуража Деси. Да черпя Елена за това, че ме нахрани, когато умирах от глад. Да се усмихна на Калоян. И да се прибера, носейки Търново като мирис на дим и стари улички в косите.
Какво ти пука, дали ще скачам от мост? На никой не му пука. В смисъл... не мрънкам в момента. Просто ти говоря. Нямам приятели вече - пътят ми с търновлии се раздели, нови приятели не съм способна да създавам. Ръмжат ми тигрите - да ръмжат, няма да ги спирам повече. Време е да продължа от там, където зациклих. Зациклих на пода на една таванска стая през септември 2001 - бях си нарисувала кръг на пода, за да не влиза никой и нищо и за да престана да се унищожавам. Дълго време отлагах, но е крайно време да пусна тигрите си. Не мога да ги удържам повече. И Търново не помага. И писането не помага - едно време затрупвах клуба само за да спечеля време. Това осъзнах в Търново... не мога да отложа събитията и с една секунда повече. Време е да се изправя срещу лудостта си.
Едва ли ме разбираш. Не знам защо го приказвам това на теб. Щото си приятел, предполагам, макар и виртуален...



котката




Aledar~