|
Не че искам да кажа нещо, но текста който следва не е в рамките на нормалното, с други думи не е препоръчителен за вашето психическо здраве... да не кажете, че не съм ви предупредил... :-)
Тъмнината меко се е разстлала из кокетната стаичка... тиха, леко започваща да ме влудява съвсем тибетска музика се носи все по-отдалеч из въздуха, карайки ме да се замислям, че никога не съм медитирал и че никога няма да го направя по куп причини въпреки идеалните условия...
Гледам го и си мисля... дали ще доживея момента, когато хората ще знаем какво искаме...
Малкото ми братче заминава за Щатите за почти половин година... стаята ми се струва като затвор, музиката като погребален зов... малката лампа очертава профила му... погледа му зареян в пространството замислен за предстоящото изпитание и глупавата защита в университета, на която трябва да ходи минути преди да тръгне към аерогарата...
"Не искам да заминавам..." троснато казва... "Направих невъзможното за да осъществя това пътуване, но сега искам да остана тук!"
Не съм го виждал така... малко уплашен... винаги е бил убеден в себе си... разбирам го...
Страх ме е... много рядко ми се случва да се сблъсквам с това чувство... но сега душата ми крещи... не се е случвало да не сме заедно толкова време...
Старая се да избягвам погледа му... не мога... вече просто не мога... един специална личност ме попита преди време докато стояхме в KFC-о на Лъвов Мост защо почти не я гледам в очите... не искам... няма къде да сложа всичко в себе си... душата ми се къса по шевовете от мъка и проблеми... а беше време... бях друг...
Гадното ужасяващо изродче което бях преди време...... какво ли не направих, за да го променя в друго същество... рискувах много, печелех, губех... унищожих го и съградих всичко отново от нулата... а сега всичко което постигнах ми се иска да го хвърля в първото кошче в който и да е свят бил той реален или паралелен... писна ми... не мога повече да съм това което всички искат... не съм Бог, не съм Сатана, не съм психиатър, нито адвокат... аз съм си аз... ужасът на другите, в който всеки търси своето спасение... в началото ми харесваше, разбира се... психология, право, логика... колко готино... разбираш дори това което хората не казват на глас... малко хора можеха да устоят на погледа ми... четях всичко в очите им... мъката, болката, щастието, радостта, истината, мечтите, измамната същност, чувствата им... годините минаваха и това ми стана ежедневие... почна да ми става навик... в един момент осъзнах, че да казвам това което виждам изобщо не е толкова хубаво... стъписани хора, сякаш целия им скрит вътрешен свят е бил изваден... объркани и незнаещи какво да кажат... болка... това най-често се вижда в очите... болка от много неща...
Няма къде повече... не искам повече тази болка... искам да давам щастие... искам пак да си стана гадното егоистче... макар, че и сега в известна степен съм такъв... помагам на другите, защото тяхното щастие ми носи такова на мен... чист егоизъм...
Искам да съм си нормален... да не виждам душите на хората, да не ме обвиняват че ги "чета като отворена книга"... ... сега разбираш ли защо те гледах в очите толкова рядко...
Какво ли не бих дал за да отнема цялата болка в света... да върна двама души от небитието в материалния свят... не искам нищо друго... освен да не съм това което съм в момента... мразя се... мразя всичко свързано с идеалния ми образ... всички са си наумили, че изглеждам добре, което си е пълна илюзия... нали има огледало за тази цел... за другите аз съм не знам си какво и докато те правят грешки и трябва да им се прощават, аз трябва да съм безгрешен във всяко едно отношение и ако ми се случи да стъпя накриво никога нямам право на крачка назад или пък ако случайно някой се излъже да ми я даде после години наред ми се повтаря, че там някога си съм направил не знам си какво...
Всеки търси помощ... дори да не си го признава, дори да го отрича, дори да я отхвърля ако му я предложиш... много често човек изобщо не го интересува как точно ще я получи... нито пък след като я получи да се позаинтересува от вас..... защото всички мрънкат, че се ровиш в душите им без тяхно позволение, просто защото го можеш, но после никой нищо не казва когато му помагаш... но иначе... аз трябва ей така да си говоря когато ми тежи... ми говорете и вие де... ама не... аз не съм бил казвал къде е проблема... бягал съм си от проблемите... разбирам, че не всички са като мен примерно, обаче няма пък да напиша на една табела какъв ми е проблема и да се разхождам из града с нея... първо, защото вероятността някой да ми помогне клони към нулева, второ мина ми модата да се правя на идиот сред тълпите, просто не ми е интересно вече. Ако чак толкова държахте на мен колкото твърдяхте щяхте да знаете какъв е проблема... аз поне нищо не крия...
Защо ли изобщо го четеш това... не, не е писано изцяло заради теб...
Няма рискове да живееш, освен риска да се изправиш срещу своите собствени представи...
|
Не е за Вас, за Теб е...
