Дамян Дамянов

Заспиваше ли?
Майче те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми крещеше до полуда
в прегръдките на своята тъга.
Съмичък бях, а исках да говоря -
устата ми залепна да мълча!
Не ме пъди, ще си отида скоро.
Доведе ме на бурята плача.
Ще седна до главата ти - ей тука
и ще ти разкажа приказка, една,
която е оставил за поука
един мъдрец от стари времена:
"Един разбойник цял живот се скитал
бездомен по голямата земя.
Вместо сърце в пазвата си скрито
той носил най-жестоката кама.
По път обирал где каквото хване.
Човекът като дявола бил лош!
И за какво му е било имане, той нямал дом -
той имал само нож.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора,
и никой над главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
направило му сянка със листо.
Заплакал той - за първи път обичан.
Заплакал той - разбойникът - защо?
Какво стопило туй сърце кораво -
нестоплено в живота никой път.
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат.
Една ръка по-топла от огнище
на главореза дала онова,
което той не би спечелил с нищо,
ни с обир скъп, ни с рязана глава ..."
... Но ти заспа!...
А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мен
ти никога не стопли тъй - защо?