|
|
| Тема |
 Сънувам |
|
| Автор |
Aлeдap (мъртва) |
|
| Публикувано | 19.01.02 19:39 |
|
|
|
Много е грозно да имаш нужда от помош и да няма кой да ти я даде... А главата ти натежава, чувстваш как живецът ти отлита в пространството и нищо не можеш да направиш, дори и да искаш. А ти вече и не искаш, или по-точно нямаш сили да искаш нещо толкова просто като да живееш.
Седя и усещам безсмислието на дишането си. Чувам го забавено и хрипливо, сякаш белият ми дроб сам се замисля и се чуди на усилията си. И сърцето се забавя за малко - сякаш търси причината за цялата тази лудост. Нещо стана, нещо се промени в мен ужасяващо и грозно. Колко жалко, докторе, пациентът почина скоропостижно от мъка. И отчаяние. И излишност. Пациентът ви не бе необходим никому и затова собствената му природа го унищожи както се унищожава всичко излишно и непригодно и неприспособяващо се. Той се опита да помага на хора, които само привидно се нуждаеха от помощ, а в действителност бяха по-силни от помагащия.
Колко удобно! Накарайте го да яде, той отказва да яде, вече дори и не изпитва необходимост да си пълни устата ден след ден, хранене след хранене. Дали е воден от тайната надежда, че ще успее да се умори, че ще изстиска
ненужните си сили, ще изхаби жизнената си енергия до такава степен, че една нощ ще заспи и повече няма да се губи? Защото сега се загубва всеки миг...
Не, той не е силен - от млад се занимава с най-вредната професия - да чувства. Или поне доскоро се опитваше да я упражнява, но сега разбра, колко му вреди и отказа чувствата, както болен от туберкулоза в последен стадий
отказва цигарите. Той е толкова мъртъв, че нищо не може да му помогне. Опита да се раздаде, може и да е помогнал на някоя заблудена душа, но това ще да е станало случайно...
Той умееше само едно: да усеща болката на хората и да я поема, да я поглъща в себе си.
Ще дойде момент, в които няма да издържи и ще се пръсне с влизането на последната, най-мъничка прашинка човешка мъка...
Aledar~
| |
| |
| 
|
|
