Играта донякъде напомня земната игра, наречена канадска борба, и се играе по следния начин:

Двамата съперници сядат от двете страни на масата с по една чаша пред всеки от тях.

По средата се поставя бутилка Джанксова ракия (същата, дето е увековечена в онази древна песничка на орионските миньори: "Не, не ми наливай веч от тая стара Джанксова ракия,// че свят ще ми се вие// и знам ли що ще плещя// и очите ще облещя// и може би дори// ей тъй ще си издъхна,// ала налей ми пак от тая грешна стара Джанксова ракия.")

След това и двамата съперници съсредоточават волята Си върху бутилката, като се опитват да я наклонят и да отлеят от ракията в чашата на противника, който след това трябва да я изпие.

После бутилката отново се пълни. Играта се повтаря. След това пак.

Започнеш ли веднъж да губиш, вероятно ще продължиш да губиш, защото, между другото, Джанксовата ракия потиска телепсихичните способности.

След като се изконсумира едно предварително уточнено количество алкохол, губещият е длъжен да се подложи на някакво унизително наказание, най-често свързано с физиологическата дейност на човека.

Обикновено Форд Префект играеше, за да губи.

Форд продължаваше да се взира в Артър и на него започна да му се струва, че все пак му се ходи в пивницата "Кон и коняр".

- Но какво ще стане с къщата ми...? - попита той плачливо.

Форд премести погледа си към мистър Просър и изведнъж му хрумна хитра идея.

- Къщата ли иска да ти събори?

- Да, иска да построи...

- Но не може, защото си легнал пред булдозерите му.

- Да, и...

- Убеден съм, че ще се разберем с него - каза Форд. - Извинете, може ли за момент? - провикна се той.

Мистър Просър (който в момента спореше с представител на булдозеристите за това, дали Артър Дент представлява опасност за душевното им здраве и ако е така, каква ще е надницата им) се огледа. Изненада се и малко се разтревожи, като видя, че Артър не е сам.

- Да? Кажете - извика той. - Да не би мистър Дент да се е вразумил?

- Бихме ли могли засега - провикна се Форд - да предположим, че все още не е?

- Ами добре - въздъхна мистър Просър.

- Да предположим също - каза Форд, - че ще лежи тук цял ден.

- Добре, и?

- И хората ти цял ден ще се мотаят и нищо няма да правят.

- Може би, може би...

- Ами ако тъй и тъй си се примирил с това, всъщност на теб не ти е необходимо той да лежи тук през цялото време, нали така?

- Какво?

- Не ти е необходимо - поясни Форд търпеливо - неговото присъствие тук.

Мистър Просър се замисли над това.

- Ами всъщност не... - каза той - не може да се каже, че ми е необходим...

Просър се смути. Помисли си, че логиката на единия от двамата нещо куца.

- Ами в такъв случай - каза Форд, - ако бъдете така добър да приемете, че той е тука и не може да не е тука, двамата с него бихме могли да отскочим до кръчмата за половин час. Как ви звучи това?

На мистър Просър му се стори, че това е напълно налудничава идея.

- Струва ми се, че е напълно разумно - отвърна той убедително, като се запита кого се опитва да убеждава.

- А ако след това и вие пожелаете да отскочите за една на крак - каза Форд, - разчитайте, че и ние ще ви прикрием.

- Много ви благодаря - изрече мистър Просър, който вече не знаеше как да реагира, - много ви благодаря, наистина, много мило...

Намръщи се, сетне се усмихна, после пък се опита да направи и двете едновременно, не успя, посегна към кожената си шапка и започна припряно да я върти на темето си. Щеше му се да повярва, че току-що е постигнал успех.

- Ами тогава - продължи Форд Префект - бъдете така добър да дойдете тук и да легнете...

- Какво? - каза мистър Просър.

- О, извинете - каза Форд, - може би не бях съвсем ясен. Някой все пак трябва да легне пред булдозерите, нали така? В противен случай нищо няма да ги спре да потеглят към къщата на мистър Дент, нали така?

- Какво? - повтори мистър Просър-

- Много е просто - каза Форд. - Моят клиент, мистър Дент, твърди, че ще престане да лежи тук в калта единствено при условие, че вие дойдете и заемете мястото му.

- Какви ги говориш? - попита Артър, но Форд го срита с обувката си, за да млъкне.

- Вие искате - каза Просър, като изговаряше думите бавно, за да осмисли тази нова мисъл - аз да отида и легна там...

- Да-

- Пред булдозера?

-Да.

- Вместо мистър Дент?

-Да.

- В калта.

- Да, както се изразихте, в калта.

Веднага щом мистър Просър осъзна, че в края на краищата е губещата - и то напълно - страна, от раменете му сякаш се смъкна огромен товар: това по му приличаше на света - такъв, какъвто го познаваше. Въздъхна.

- И в замяна на това вие ще заведете мистър Дент до онази кръчма.

- Да - каза Форд, - точно така. Мистър Просър направи няколко несигурни крачки напред и спря.

- Обещавате ли? - попита той.

- Обещавам - отвърна Форд и се обърна към Артър-

- Хайде - каза му той, - ставай и направи място на човека да легне.

Артър се изправи с чувството, че всичко това става насън.

Форд подкани Просър с жест и той малко тъжно, непохватно седна в калта. Струваше му се, че целият му живот е някакъв странен сън, а понякога се питаше и кой всъщност го сънува и дали му се харесва. Калта обгърна седалището и ръцете му и започна да влиза в обувките му.

Форд го изгледа строго.

- И никакви опити къщата на мистър Дент да се събори тайничко, докато го няма. Разбрахме ли се? - каза той.

- И през ум не ми е минавало - възмути се Просър, - изключено е дори да ми хрумне такава мисъл - продължи той, като се излегна назад.

Видя, че към него се приближава представителят на профсъюза на булдозеристите, отпусна глава назад и затвори очи. Опита се да подреди доводите си, с които да докаже, че той самият в момента не представлява опасност за душевното им здраве. Но съвсем не бе уверен в това - главата му сякаш бе пълна с грохот, коне, пушеци и мирис на кръв. Това се случваше винаги, когато се чувствуваше потиснат и онеправдани досега не бе успявал да си го обясни. В някое по-висше измерение, за което ние нищо не знаем, могъщият хан ревеше от ярост, ала мистър Просър само потреперваше вяло и хленчеше. Усети някакво леко смъдене от течността, насъбрала се под клепачите му. Бюрократични неразбории, сърдити хора, легнали в калта, мистериозни непознати, обиждащи го необяснимо защо, и най-сетне една цяла безименна армия конници, които му се смеят - и всичко това е в главата му! Какъв ден!