Не знам какво да кажа...
Никога и никой не е посвещавал нищо на мен, а винаги съм искала да усетя чувството да си толкова обичан. Е, сега е факт, но от това не ми става по-леко или по-приятно. Преди минути ти нарани сърцето ми /а предполагам и себе си/. Защо? Така и не разбрах.
Няма да престана да те питам: Защо искаш да сложим край на всички онези трепети и приятни чувства, които изпълват въздуха когато се срещаме макар и виртуално.
Остава ми надеждата, че няма да можеш да изпълниш намеренията си. Това, което изпитваме един към друг е твърде силно за да кажеш на сърцето си да го забрави... Разстоянието, което ни дели е най-малката причина за да убиеш нещо толкова красиво.
Нека променим края на текста и да напишем: "думичките, които във Вечността записахме".

Обичам те и ти го знаеш........

Какво ли не бих дала за да почувствам топлината на устните ти, нежността и страстта на целувките ти. Знаеш, че единствената ни среща на живо беше твърде кратка за да изживеем онова, за което толкова пъти сме мечтали...
Винаги съм си задавала въпроса: Какво е това любовта. Когото и да попитам никой не е успявал да ми даде отговор, който да приема за пълен и достоверен. Сега разбрах защо... Защото любовта не може да се опише с думи... Защото любовта трябва да се почувства със сърцето и с душата за да се разбере. Вече знам отговора... Благодарение на теб...
Аз никога няма да те забравя, нито пък желанията, които предизвикваш в мен някога ще угаснат.... Знам, че това, което изпитваме когато се виждаме в нет@ или сме заедно в мислите си, е едва хилядна част, от това, което можем да изживеем ако бъдем заедно в реалния живот... И все пак предпочитам тази нищожна част пред възможността да заровим любовта си в пепелта....

Моля те, не казвай "Сбогом"!