...за едно заглавие. Прав си за мисълта, че приятелството е безценно, цена няма. Затова приятелят не го приемай като стока, не го продавай (предавай) , не го разменяй, не го преоценявай. Или го имаш, или го нямаш. Въобще винаги между приятели сметките трябва да са ясни. “Точни сметки – добри приятели.” И кантарчето го изхвърли на боклука, дай му шанс на приятеля да се доказва, дай му кредит на доверие и забрави за заема, забрави за страха. Аз търпя до три. За теб – не знам. Добре е ключето на приятелството да е поделено на две половини. А не като някой:”Моля те, дай ми ключа на колата си, само за два дни, за една работа” или “Моля те, дай ми ключа на апартамента си, виж вече сме толкова близки, чак ще забравя да си тръгна (това последното наум)”… И после какво? Ами какво, не ти връщат ключът.

Хубаво е приятелят да е камък, който си тежи на мястото. Каквото ти обещае, го прави. И когато метнеш (не човека, камъка; не го изхвърляй такъв приятел) такъв камък във вода, създава толкова много кръгови вълни. Въобще душа човек е такъв приятел. Не е като сламка в чаша вода, не потъва, но и не тежи, въобще не ти вдъхва доверие, виси някъде там. Значи не е увиснал като камък на шията ти, като затворническа верига на глезена. Знае си мястото и времето. Не е нужно винаги да е до теб, като четката за зъби или да те дразни като часовниково тиктакане, или да те стресира като будилника в 5.00 сутринта и със чуплив гласец да ти клокне “изненада-ааа”. Иде ти да заглъхне и да се не върне.

Приятел в нужда се познава. Нужда, но каква? Не да ти подава тоалетната хартия или пък обратно – да го ползваш за същото, за салфетка и т.н. Хей, че цинично стана, но в живота такива същите случки не са по-малко цинични. Значи нужда, необходимост да ти каже истината в очите. И ти да или обратното винаги да си готов, готов да му помогнеш, да му дадеш пари, заем, ако трябва. Но не да гледаш как губи безнадежно на ролетка, бридж, табла (на каквото се случи) и ехидничко да му подадеш банкнотите, а след това да си ги търсиш с лихвите като дърт евреин. Или да му помогнеш да финасира “голям” проект, в който накрая очакваш последен да се смееш и като в шопската: “аз не искам на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле”. Вярно смехът е здраве, но толкова много… Нали знаеш, че от много сладко горчи. А и от много писане/четене, чак ме забравили. Писала, писала, че чак се забрави. Хайде, чао. И на слука!