Седях на последната седалка на тролей №1... Седях на едно място. Раздвижих се..извадих две крила от чантата си.. ..и полетях...полетях отвъд..не на горе в небесата, а отвъд... Плъзнах поглед по проблемите на един човек.. нямаше ги..но той вярваше в тях.. вярваше в проблемите си и те го обладаваха, бавно и сигурно... Огледах се.. ..голямата част от хората седящи се страхуваха да не би другия да е с по-хубави обувки или по-щастлив Случайно..или пак случайно да не би да си е внушил съседът,че няма проблеми... Потриваха ръце и създаваха проблемите, с въображението си за съседа по седалка..и за себе си,разбира се а въздуха се сгъстяваше..сгъстяваше..потъмняваше... Колко жалко... Хванах крилата си и ги прибрах отново в чантата..за после... Слезнах от тролея.Валеше дъжд... Освежих се от отвъд-ната разходка Наложило се бе да завали дъжда.. Водата поразбута плътната маса от мисли.. поотми мръсотията,но за малко. Бързо сложих крилата си,за да надникна в същия тролей,който вече бързаше към другата спирка.. видях хората...половината гледаха на вън.. ..вече не зяпаха по обувките и в чантата на съседа... ..вече бяха разтревожени от дъжда..да не би Случайно да отмие, някои от проблемите,надеждно отпратени към съседа.. Озъртаха се и се бутаха недоволно... Направих обратен и отново се освежих..валеше дъжд... Влезнах в галерията на ъгъла. Там не ми бяха нужни криле... оставих чантата си на гардероб. Качих се на първия етаж..като най-учтиво бях посрещната от близък и верен приятел...Изкуството...