|
Историята на Иши
Не знаем неговото истинско име. Думата „иши” на родния му език яна означава просто човек. Той ще остане известен под това име – последният човек от своето племе.
Историята на Иши започва на разсъмване на 29 август 1911 г. В двора на кланицата, намираща се в покрайнините на калифорнийското градче Оровил кучетата започнали ожесточено да лаят. В бледия полумрак на настъпващото утро касапите видел човек, който като хванат в клопка звяр се притискал до оградата. Това бил Иши.
Месарите прибрали кучетатата и повикали шерифа. Шерифът Дж. Б. Уебър веднага пристигнал с помощниците си. С готово за стрелба оръжие те предпазливо се приближили, но човекът не мислел да се съпротивлява. Шерифът видял пред себе си полугол индианец, загърнат единствено в нещо като пончо от парче износен брезент, което очевидно било взето от изхвърлен стар гюрук на каруца. Човекът бил много уплашен, изглеждал напълно изтощен и бил кожа и кости. Полицаите го откарали в шерифството и незнаейки какво да правят, го затворили в килията за душевноболни...
През следващите няколко дни голяма част от жителите на градчето Оровил и околността се извървели през шерифството, за да видят пленника. Отвсякъде се сипели въпроси на английски и испански; индианци от близките резервати се оптвали да го заговорят на своите езици, но без успех. Човекът слушал внимателно и отговарял нещо на непознат език.
Историята предизвикала истинска санзация в местната преса. След няколко дни за това писали и вестниците в Сан Франциско. Тези вестникарски публикации веднага били забелязани от двама антрополизи – професорите от Калифорнийския университет Алфред Крьобер и Томас Уотърман.
Това било щастие за Иши и щастие за науката. Проф. А. Крьобер, който в следващите години става един от патриарсите на антропологията в САЩ, веднага се досетил какъв може да е този индианец. В района, в който се намирал Оровил, по поречието на реките Мил-крик и Диер-крик през 19 в. живеело индианското племе яхи. Яхите били най-южното подразделение на народа яна, обитавал земите източно от р. Сакраменто около Маунт Ласен. Цялото племе яна наброявало ок. 2 хил. души, а яхите били 400-500 човека.
Но яхите се смятали за изчезнали! Между 1865 и 1870 г. белите заселници в областта организирали няколко похода за изтребване на индианцине, в резултат на които всички яхи (или мил-крики, както го нарчали), били избити. Така поне мислели околните ранчери и фермери.
Може би тайнственият човек бил оцелял член на това племе? Изглеждало невероятно и проф. Уотерман веднага заманал за Оривил. Той разполагал с речник на централния и северен диалект на племето яна, тъй като малцината оцелили членове на тези части на племето живеели в малък резерват и от няколко години културата им била обект на изучаване от антрополозите. Ако непознатият бил наистина яхи, езикът му вероятно щял да бъде сходен със запасания в речника.
Уотерман влязъл в килията при затворника и седнал на нара срещу него. Той отворил речника и започнал да произнася различни думи. По нищо не личало, че индианеца го разбира. Ученият започнал да се отчайва и вече не знаел какво да прави, когато посочил направения от борови дъски нар и произнесъл „сивини” (жърт бор). Индианецът се изправил. „Сивини” – повторил той. След това и двамата в еуфория започнали да викат „Сивини, сивини!” контактът бил установен.
Постепенно излезли и други думи, които двамата разбира ли. Уотерман установил, че макар южният диалект да се различавал в някои отношения от другите два, това несъмнено бил един език. Межда двамата се завързал кантакт. И тогава Иши задал първия въпрос. От него зависело дали Уотерман ще завоюва доверието на индианеца. „И не ма яхи? („Ти от нашия народ ли си?”) – попитал Иши. Уотерман погледнал в напрегнатите черни очи на събеседника си и отговорил „Аа! (Да!)”. Иши си отдъхнал. Било очевидно, че Уотерман не е яхи, но на пленника станало ясно, че пред него е приятел.
На другия ден двамата заминали за Сан Франциско.
Но откъде се появил последния индианец яхи? Станало ясно, че след изтребването на племето една малко група, ок. 30 души успяла да се спаси и се укрила в планините. Оцелелите разбрали, че живота им зависи от тяхната невидимост.
Индианците не ходели на лов за крави или овце, както се случвало по-рано. Не се виждал нито един отпечатък от бос крак, предателски дим или пепел от огън; белете не открили нито една счупена страла, стар връх на копие или примка в храстите. Плананските дебри погълнали последните яхи.
Те ловували с лъкове, копия и капани, ловяли с мрежи и копия риба в реките, събира през есента жълъди, които смилала на брашно за зимата. Беряли див лук, горски пладове и въобще използвали редица растения.
В потайни места те си направили малки колиби, замаскирани така, че да не могат да се видят отгоре , от високите склонове на каньона. До жилищата имало също толкова умело замаскирани хранлища; в тях се намирали рамки за сушене на провизии, кошници със сушено месо, риба и жълъди, различни инструменти и запаси от кожи.
Иши, който в началото на това скрито съществувание бил на ок. 10 год. прекарал практически целия си живот в тази уславия. Неколцината по-възрастни въже го учели на всичко, което трабва да знае един мъж яхи. Учели го да познава навиците и поведението на различните животни и птици, за какво служат различните растения; той се обучавал да разчита следи и да ловува, да прави лъкове и да стреля, да прави различни видове капани, да лови риба, да изработва различни сечива и инструменти и още много, много неща. Оцеляването на малката група зависела от тези умения, от това да използват всички възможни ресурси на околната среда.
Годините минавали. В малката група, съставена от ронини естествено нямало бракове и не се раждали даца. Хората остарявали и отивали при прадедите един след друг. Накрая останали Иши, сестра му и старата им майка. Яхите живеели в пълна изолация почти четиридесет години!
През 1908 г. група картографи, работеща в изолирания планински район забалезала самотните индианци. За тримата последни оцелели това било ужасяващо събитие. Те знаели – белите означават смърт! В последвалото бягство те се загубили един друг в планините. Иши повече не видал майка си и сестра си.
Последните три години от живота си в планините Иши прекарал напълно сам. Накрая мъката, отчаянието и самотата надделели дори над този човек, обучаван от детството си на търпение и самобладание. Иши решил да умре. Дни наред той бродел безцелно, без да се крие, като в полусън и накрая съдбата го отвела в кланицата край Оровил.
* * *
Новият живот на Иши започнал на 4 септември 1911 г. На този ден той престъпил прага на Антропоогическия музей в Сан Франциско, на който било съдено да стане негов втори дом.
Крьобер и Уотерман уредили нещата с Бюрото по индианските въпроси – индианецът бил зачислен под тяхна опека. Била му дадена стая в музея и тъй като учените искали Иши да има самостоятелност, той бил зачислен като чистач в музея с определена заплата.
Но Иши всъщност не бил чистач (въпреки че с голямо трудолюбие и старание се отнасял към задълженията си), нито пък бил своеобразен „жив експонат”. Преди всичко той се превърнал в приятелна Крьобер и Уотерман.
Иши с удивление изучавал света на белите хора – колите, влаковете, първите самолети, многоетажите сгради и много-много други чудновати и тайнствени неща, които му се стрували все едно дошли от света на духовете. Постепенно речника му на английски се разширил до 500-600 думи, а и новите му приятели понаучили езика яна, така че можели да общуват достатъчно пълноценно.
Учените пък с не по-малък интерес изучавали света на последния „див индианец” в Сев. Америка, света на човека от неолита. Иши научил новите си приятели на всичко, което умеел и знаел.
Учените започнали от езика. Постепенно той продиктувал целия си речников запас, изпял своите песни, демонстрирал безчислено множество звуци на дивите животни и птици и показал как с глас се примамват при лов различните животни. Индианецът демонстрирал цялата ловкост и умения, позволяващи на човека от каменния век да оцелее сред природата. Той разказал ок. 40 легенди и предания, свързани с духовете на гората, живота, смъртта и любовта.
В двора на музея Иши построил колиба, в каквато живеели яхите. Той не плетял кошници, защото не умеел или просто не искал – все пак това било женско занимание. На мъжа подобавало да изработва оръжие и ловни принадлежности. Тук той показал неща, които имали огромно значение за учените. Те можели да видят как човека преди 1000 или 10 хил. години обработва обсидиана и го превръща във връх на копие. Иши бил майстор на върховете за стрели. За 30 мин. Той можел да изработи остр като бръснач смъртоносен върх със съвършена форма. След време Иши се научил да прави тези върхове не само от традиционните обсидиан или кремък, но и от парчета дебело стъкло (най-вече от дъното на счупени бутилки). Пред очите на нтрополозите той майсторял харпуни, рибарски мрежи, примки и въжета от растителни влакна. И накрая върха на неговото умение – изработването на лък и стрели.
Тук, във връзка с лъка и стрелите трябва да споменем за един друг близък приятел на Иши – д-р Сакстън Поуп. Той бил преподавател в медицински колеж на Калифорнийския университет, чиято сграда се намирала в съседтво с музея. Веднъж той видял през прозореца как Иши прави лък, слязал и го заговорил. Скоро между двамата се установило близко и искрено, основано на общите интереси и душевна нагласа. Д-р Поуп старателно изучавал изкуството на стрелбата и правенето на лъкове. По-късно той публикувал няколко ценни научни изследвания за лъка и стрелбата с лък и станал един от хората, възродили в САЩ лова с лък и стрели.
По-малко провървяло на проф. Уотерман, който внимателно наблюдавал как Иши с помоща на дървен свредел и парче меко дърво запалва огън. Уотерман казал на своите студенти по антропология, че за да вземат изпита си трябва да се научат да палят огън с триене. Той им казал, че ще им покаже как се прави това, а след това отново и отново въртял дървената пръчка, но заветната искра така и не се появила...
През лятото на 1914 г. проф. Крьобер организирал експедиция по родните места на Иши. Крьобер, Уотерман и Поуп видели как Иши прилага своите умения в естествена среда. Те с удивление гледали каква акробатична ловкост той се катери със самоделно въже по скалистите стени на каньона, как безшумно като сянка се движи из горските гъсталаци. Иши им показал различните начини на лов – той застрелял летяща птица, заек от 5 м. и елен от 35 м. На тях им било интересно да чуят названията на повече от 200 растения и да научат за техните хранителни и лечебни свойства. Обземало ги отчаяние от неговото стоическо търпение, когато той часове наред без да помръдне дебнел появата на дивеча, в наличието на който не се съмнявал.
Но лятото свършило. Иши не пожелал да остане в планините, макар че приятелите му щели да му помагат с всичко необходимо. Той искал да живее сред хора.
Отново се заредили дните в музея. В началото на 1916 г. Иши се разборял, ставало му все по-зле и по-зле. Приятелят му д-р Поуп този път не можел да му помогне – станло ясно, че е болен от туберкулоза. Иши постепенно гаснел и на 25 март 1916 г. той затворил очи завинаги.
Иши бил погребан с почести. За приятелите му, които в началото били просто заинтересувани учени, неговата смъртт била тежък удар.
Когато по-късно попитали А. Крьобер как би охарктеризирал Иши, той отговорил: „Той беше най-търпеливия човек, когото познавам. С това искам да кажа, че той изповядваше философия на търпението и нито самосъжалението, нито горестите на живота омрачаваха чистотата на неговото съществуване”.
Д-р Поуп написал в некролога: „Последният див индианец на Америка си отиде стоически и без страх. С неговата смърт завърши цяла една глава от нашата история. Той виждаше в нас цивилизовани деца – хитри, но не и мъдри. Ние знаем твърде много и много от нещата, които знаем, са фалшиви. Той познаваше природата, която винаги е истинска. Той имаше такива черти на характера, които никога няма да загубят ценноста си. Той беше добър, мъжествен, сдържан и когато му бяха отнели всичко, в сърцето му нямаше злаба и горчивина. Той имаше душа на дете и ум на философ”.
Black Wolf
Добър лов на всеки по тези пътеки, Законът сега е със нас!
|
Историята на Иши
(ловец)
