|
ot 40-50
Великият вожд във Вашингтон възвестява, че желае да купи земите ни. Великият вожд се обръща към нас с думи на добра воля и приятелство. Той постъпва много любезно, защото знаем, че не се нуждае от приятелството ни.
Ние ще обсъдим това предложение, понеже ни е добре известно, че ако не му продадем земята, белият човек ще дойде с пушки и ще ни я вземе.
Но как може да се купи небето или да се продаде топлотата на земята? Такава мисъл ни е чужда. Свежестта на въздуха и отблясъка на водата не са наше притежание – как можете да купите това от нас?
Всяка педя земя е свещенна за моя народ. Всяко борово клонче, всяка песъчинка край брега, мъглата в гъстата гора, всяка полянка, всяка буболечка е нещо свято в мислите и опита на моя народ. Сокът, който всмуква дървото носи спомена за народа ни.
Ние сме част от земята и тя е част от нас. Ухаещите цветя са ни сестри, сърните, конят, големият орел – наши братя. Канарите, сочните ливади, топлината на мустангите и на човеците – всичко това е част от едно семейство.
И когато Великият вожд от Вашингтон ни изпраща вест, че възнамерява да купи земите ни, то той иска твърде много. Великият вожд ни уведомява, че ни дава място, където ще можем да живеем приятно и спокойно. Да бъдем негови деца, а той наш баща. Може ли това да стане някога? Всевишният обича вашия народ, той изостави нашия. Той изпраща машинарии, за да помага на белия човек, строи големи селища за него. От ден на ден той прави вашия народ по-могъщ. Скоро ще залеете земите ни, както водната стихия се втурва от сипеите след пороен дъжд. Нашият народ е отлив без нов прилив. Не, ние сме различни.Нашите деца не играят с вашите, нашите старци разказват други приказки.Всевишният е на ваша страна – ние сме сираци.
Ние знаем, че белият човек не ни разбира. За него всяка част от земята е като друга, защото е чужденец, идва нощем и взема от земята каквото му хрумне. Земята не е негов брат, а враг и когато я завладее, той крачи към други земи.Той изоставя гробо-вете на дедите си и не иска да знае. Той краде земята от децата си и не иска да знае. Той гледа на майка си – земята, и на брат си – небето като на нещо за купуване и плячкосване... Ненаситният му глад ще погълне земята и ще остави само пустиня.
Не зная – ние сме други! Като гледаме градовете ви, нас ни боли. Може би защото сме диви, не разбираме. Трясъкът обижда ушите ни... Белият човек сякаш не забелязва въздуха, който диша. Той е като отдавна умиращ, притъпен към полъха...
... Видях хиляди гниещи бизони, изоставени от белия човек, разстреляни от прозорците на минаващ влак. Див съм и не разбирам как може един димящ железен кон да е по-важен от един бизон, когото ние убиваме само за да преживеем. Какво е човек без животните? Изчезнат ли всички животни, човекът би умрял от велика самота на духа. Каквото и да се случи на животните, то винаги се случва и на човека. Всички неща са свързани. Каквато напаст връхлети земята, ще връхлети и чадата и. Изхрачи ли се човек на земята, храчката пада на лицето му... Не човекът е създал тъканта на живота, той е само една брънка в тъканта. Можете ли да купите наново бизоните, когато и последният от тях бъде убит?
Но защо да тъгуваме по гибелта на народа ни? Народите са съставени от чове-ци – не друго. Хората идват и си отиват, както и вълните в морето. Дори белият човек не може да отмине тази съдба.
И белите ще изтлеят – може би по-рано, отколкото си мислят. Продължавайте да мърсите утробата си – една нощ ще осъмнете задушени в собствената си мръсотия. Но при залеза си вие ще бъдете в най-пищния си блясък – тази прокоба е нашата загадка.
Тези думи са произнесени през 50-те години на 19-ти век от индианския вожд Сиатъл като обръщение към президента на САЩ.
|
а ето ви и един интересен текст
