|
Ето какво открих точно по спецификата на клуба. И внимавайте с професионалните изкривявания
"ЧЕТИРИДЕСЕТ
Аз съм брокер. Недвижими имоти.
В повечето случаи харесвам работата си. Нямам желание да я сменям. Причините са стандартни – добро заплащане, срещи с нови хора, адреналин – ще стане ли сделката или не... и така вече доста време.
Наближавам четиридесетте. Ако трябва да съм точна, в края на седмицата ставам на четиридесет. Познатите и клиентите ми твърдят, че доста младея, но това сигурно се дължи на доброто им възпитание. А може и да са прави. Нали виждам майка ми – тя също младее за нейните шестдесет.
Чух наскоро, че четиридесетте години, също както и четиридесетте дни, не се отбелязвали. Хайде сега, суеверия. Не вярвам на тези неща.
Не вярвам много и на така наречената женска интуиция, но нещо днес ми подсказва, че съм напипала особено добър имот. С течение на времето човек започва да предусеща почти по свръхестествен начин дали имотът, който ще гледа, си заслужава или не. И много рядко греши. Едва ли е само интуиция – може би нещо в гласа на човека, който го продава или пък в географията на мястото му подсказват много.
Усещам как неудържимо започва да ми се пикае. Май сбърках с онова кафе преди половин час. Май бъркам по принцип с кафето. Когато стана на четиридесет ще го откажа. Обещавам. Мразя да отбивам за пикаене, когато шофирам. Виж, когато съпругът ми шофира и на мен ми се допикае, работата е съвсем друга. Дори си мисля, че той си умира да ме чака докато пикая на някоя крайпътна отбивка. Може би дори обича да слуша характерния звук. Аз от своя страна стискам до последно, за да е по-дълга насладата му.
Няма как, трябва да спра някъде. Наоколо е пълна пустош. Само ниви. Никакъв намек за крайпътна кръчма. Ще се налага да отбивам. Нищо, тъкмо ще уточня с продавача къде точно се намира имотът. Докато пикая, паля цигара. Усещам, че ме пробождат дробовете. Ще взема да откажа и цигарите заедно с кафето. Когато стана на четиридесет. Дотогава има време. Усмихвам се, вдигам си гащите, закопчавам си панталона и вадя джиесема. Търся последния избран номер. Натискам зелената слушалка и чакам. Три сигнала свободно. Човекът вдига.
– Ало, стигнахте ли до селото?
– Не, след петнадесет минути съм там, но няма как да сбъркам пътя оттук нататък.
– Добре. Това е добре.
– Да. Моля, обяснете по-подробно как да намеря Вашия имот в селото.
Човекът обяснява най-подробно. Когато вляза, стигам до спирката, оттам нататък минавам покрай някакъв изоставен хоремаг (още пишело Хоремаг на прозорците, тъй че ТРЯБВАЛО да го забележа), завивам от хоремага наляво, после първата вдясно и стигам до нещо като вилна зона. Вилите са отдясно на пътя, неговият имот бил срещу третата вила. Добре. Наистина няма как да се объркам. Благодаря му с цялата си учтивост и се качвам в колата. Потеглям. След петнадесет минути съм в селото. Спирката. Хоремага. Наляво. Първата улица надясно. Ето ги вилите. Третата вила вдясно. Боже! Срещу нея има гробище! Усещам първи пристъпи на психясване. Нещо се е объркало. За да не изглеждам като последна глупачка, решавам да не звъня още на продавача, а да намеря някой от вилите. Вилите са нови. Повечето ги строят или ремонтират. Все ще намеря някого.
Късметът ми проработва. В третата вила чувам шум. Като от коване. Сякаш някой забива пирони в дъска. Чукам на вратата. Нищо. Чукам по-силно на вратата. Пак нищо. Коването продължава да се чува. Настоятелно и ритмично. Проверявам дали вратата е заключена. Не е. Влизам. Тръгвам по тясната пътечка. Сигурно човекът е някъде зад къщата. Оказвам се абсолютно права. Той е зад къщата. Наведен е над някаква кутия. Кове.
– Извинете... - започвам аз неуверено.
Той се сепва и ме поглежда. Изглежда леко ядосан, че прекъсвам работата му.
– Кажете – изсумтява той.
– Аз съм брокер – започвам аз. Сякаш за него има някакво значение дали съм брокер или не. - Преди петнадесет минути разговарях с един ваш съсед... предполагам... че ви е съсед. И че го познавате.
Не мога да си обясня тази своя неувереност. Обикновено не съм така. Започвам да усещам някакво сковаващо чувство. Нещо сякаш не е съвсем наред, а нямам никакво основание да се притеснявам. Сигурно ми е студено. В края на краищата е есен. И духа доста силен вятър.
– За кого става дума, госпожо Брокер? - звучи така, сякаш ми се подиграва. Влага цялата си ирония в този въпрос.
– За господин Х. Той каза, че продава имот, който се намира срещу Вашата вила.
– Я пак? Кой продава имот?
– Господин Х. Разговаряхме преди петнадесет минути. За имота му.
Насмешката се изпарява от погледа му. Той става. Оглежда ме внимателно, сякаш съм болна от нещо нелечимо. После казва абсолютно сериозно:
- Не може да сте говорили с него. Той умря преди пет години.
Лед, сякаш са ме потопили в лед. Като риба в магазин.
– Не е възможно! Говорихме преди петнадесет минути! Ето, сега ще му позвъня пак!
Вадя нервно джиесема. Спасителната ми сламка в тази безумна ситуация. Ръцете ми треперят. Търся последния избран номер. Не мога да повярвам! Червената слушалка, после пак в менюто, после пак търся последния избран от мен номер. Както и предишния път, така и сега на екрана се изписва номера на собствения ми съпруг. Никакви избирани номера отпреди петнадесет минути. Нито дори отпреди час, когато за първи път звъннах на продавача. Последен избран номер – преди два часа, разговор със съпруга ми.
– Искате ли да ви черпя една вода? - пита човекът.
– Не, не искам вода! - вече съм почти в истерия. - Искам да знам какво става!
– Казах Ви, господин Х умря преди пет години. Дори го погребахме в произведен от мен ковчег. - в последното не липсва професионална гордост.
Оглеждам двора. На купчини са складирани дъски. В дъното има навес, доста стабилен; в интерес на истината би вдигнал цената на имота само заради материала, от който е направен „боже може ли да мисля за цената на имот който въобще не се продава ами за какво друго да мисля май губя здравия си разум“; под навеса са приютени ковчези, има поне четиридесет готови ковчега „откъде ми хрумна че са четиридесет може да са повече или по малко приличат ми на флотилия която се готви да отплава“ .
– Ето Ви моята визитка.
Въртя визитната му картичка между пръстите си. Става ми смешно. Като че ли мога да се заблудя в предмета му на дейност. Или да го забравя. Или да тръгна да го търся.
– Благодаря, ще Ви се обадя, ако имам нужда от услугите Ви. - трябва да съм се побъркала, за да изтърся подобна глупост.
– Да Ви кажа честно, госпожо, хората не обичат много да ме търсят по работа. Но пък когато им се наложи, бъдете сигурна, че могат сто процента да разчитат на качествена изработка. Сто процента.
Започна да ми се гади. От студения вятър. От ковчеците. От стоте процента. Излизам от двора. Краката едва ме държат. Дали не се разболявам? Влизам в колата. Паля цигара. Паля колата. Двигателят изръмжава и колата потегля. Не знам накъде карам. Надясно. Наляво. Или обратно. Няма значение. Важното е да се махна. Важното е да спра кафето. Да спра цигарите. Когато стана на четиридесет. Засега съм брокер. И обичам работата си."
Your future dream is a shopping scheme.
|
Поздрав за брокерите
