И такааа, имало едно време в процъфтяващия Багдад прочут златар на име Селим. Той бил хубавеляк с лек загар, златаря, но не бил много умен. Единственото умно нещо, което извършил през живота си било, че се оженил за Шекер ханъм - една много красива, тя също и по-умна от него и с добро сърце и с още куп добродетели, източноедновремешни, естествено. Предполагам, де, мен още ме е нямало тогава, Селим не ме бил изработил, та затова други нейни добродетели не упоменавам.
Както и да е, не това е темата.
Прочул се златарят като изкусен майстор, повъзгордял се, взел да преувеличава, както се досещате и сами, та даже турил табела на дюкяна си – "Най-изкусният златар на света". В един късен следобед самият халиф Харун ал Рашид минал покрай поддържания в безупречен вид от Шекер ханъм дом на златаря, видял надписа и поискал да говори със Селим. Запитал го наистина ли смята, че няма по-добър от него в този занаят, а златарят (хвалипръцкото му с хвалипръцко!) отговорил: "Може и нескромно да звучи, повелителю, но това е самата истина".
Егаси… Тук ще отворя една скоба. Ако сте забелязали, недотам умните мъже най-редовно нещо сгъбясват, сгазват лука, оплескват ги, изобщо – правят нещата пет за четири! И тоя път Селим ги натворил така! То бива, то може, ама да се репчиш пред самия халиф, известен с непоколебимостта си, когато рече да реже нечия глава…е така вече не може! Ни повече, ни по-малко, златарят бил така орисан ли, омагьосан ли, наритан по главата ли, какво ли, че щял като нищо да гушне чимшира, при това с една глава по-нисък, ако ползваме изящния изказ на неговите приятели, зулусите. Освен ако... Щото нали винаги трябва да има поне едно условие, с което се изразява напрежението да избереш сам дали да се прецакаш или да се измъкнеш, обвеян с героична слава от някоя заплетена ситуация. Е, та можело Селим да отърве ножа при едно условие, изборът не бил голям, но затова пък вълнуващ! Накратко, ако златарят успее да изработи пръстен, който да бъде образец на уменията му – и още нещо (забелязвате ли, вплита се още едно условие) – когато халифът е щастлив и се намира на върха на славата си, този пръстен трябвало да му напомня, че е смъртен и триумфът му няма да е вечен - а когато е нещастен и мъката е събрала буреносни облаци над главата му, пръстенът (сиреч аз) да му връща вярата в живота, то ТОГАВА Селим щял да си ювелирства на воля, ако ли пък не... щели да му организират пищно погребение с много оплаквачки и жена му да скърби до края на дните по обезглавения Селим.

Така ги виждам аз нещата, от моята златнопръстеновидна гледна точка! Е, вярно, всичко това ми го разказа Шекер ханъм, ако нещо ме е послъгала – нея корете.

Тя, тая Шекер ханъм, не помня дали вече споменах, освен хубавица, била и умница. Защото именно тя дала идеята за пръстена на Селим. Ей така, докато го утешавала с точните думи… С няколко думи казано, Селим изпълнил тежките условия на халиф Харун ал Рашид. Изработи ме, ето ме – простичък, изчистен на вид пръстен, но с гравиран мъдър надпис: И ТОВА ЩЕ ОТМИНЕ.

Сигурно се питате вече защо ви разказвам всичко това… Ами ето защо – защото аз единствено знам истинската причина, поради която халифът често изпадал в… депресия ли да го наречем онова усещане, че си егаси каръка… Първата съпруга на Харун, онази, на която по право се полагат повечето права в харема, онази, която била до него на всички официални събития, онази, която била представителната му жена, била ужасяващо грозна! Дотолкова грозна, че цветята в градината пред харема всеки път повяхвали, колчем тя излизала на разходка там. Туф! и без предупреждение те клюмвали, листата им пожълтявали, сякаш слана ги е попарила, птичките се травмирали, дори имало известна опасност да се стигне до местен екологичен колапс! Свещено грозна била, жената! Та, истината е, че халифът всеки път поглеждаше към мен с надеждата, че все някога грозотата на първата му жена ще отмине! Щото нито е с един удар на ятагана си да й отсече главата, нито е да я търпи повече да го вкарва в сериозни разходи по възстановяването на щетите, които далеч надхвърляли градинските такива!
Сега…халифът може да бил всякакъв, може да оплесквал управлението на халифата, може да не бил най-добрия държавник – то пък кой ли е бил! – но имал толкова красиви жени в харема си, които вече сам си подбирал, не като наложения му брак по сметка с първата жена, че този му брак се струвал вече на цялото народонаселение напълно противоестествен!

И накрая малко за мен. С какво ме натовари, мислите, този халиф?! Да съм превърнел първата му жена в хубавица. Да, бе! Това да не е да я намажа с йод и да й мине грозотата? Опитвах, аллах ми е свидетел, че опитвах. Но от опитите ми в резултат златото взе да потъмнява, появи се плесен, гравирания надпис се запълни с мръсотия и печал! И се отказах… Той и халифът се отказа… От мен!

Сега кротувам в една кутийка с други бижута, харесал съм си една игла, инкрустирана с рубини… да видим как ще завърши тази романтична история.

Честно казано, Харун ал Рашид се набута с това злато, дето плати за мен! Ха! Даде три камили злато за пръстен, тежащ 15 грама! Не, не…както и да го гледам, не е добра сделка…

Абе, да се оправя, не мога да го мисля. Сега ме вълнува само дали тази игла ще ме хареса и дали дечицата ни ще имат нейния блясък и моя ум или обратното:)

Косата ми дзилена, очите ми редки