Хареса ми. Не ми се струва подходящо за тук - надали някой ще те разбере...друг тип хора обикалят из чата обикновено. Но кой знае? Надеждата умира последна - сигурно и с твоята е така!

Превеждам, за да е по-достъпно.


....търсих те..чаках те....тичах по безрадостните пътеки на самотата..зная че те има...но ти мълчиш..а може би не...може би сме се разминали някъде по улиците.... някъде в автобуса ...някъде в мислите си....толкова мнго хора се смениха около мен..толкова много лица...някои от които вече не помня..и защо да ги помня...търсих те в толкова много лица...сред толкова хора...в докосването на всяка протегната ръка-защото знаех че ще те позная..не бих могла да сбъркам..все 1 да разменя сърцето си с нечие друго....и тази сутрин като се събудих отворих очи в очакване..в очакаване че деня ще е специален...че ще те срещна някъде там..докато карам по улиците на града..докато седя в любимото си кафе или бързайки към някоя среща.....каквато и да е друга среща но не нашата...мина толкова време....но това е първата мисъл с която се събуждам:къде си?.....уморих се от докосването на различни ръце от слушането на толкова чужди гласове от толкова безсмислени срещи от толкова неизтанцувани мигове от толкова изпуснати моменти...а можеха да са наши и все още могат да са....пропилях толкова много чувства но искаш ли да споделим остатъка и той да се правърне в малка вселена защитена от сплетените ни ръце...искаш ли?няма да спра да питам къде си....но може би ще спра за миг да те търся защото бързайки към теб допуснах толкова грешки..сега ще стъпвам по-тихо и леко...и ще питам къде си....знам че ще чуеш въпроса ми дори в моето мълчание....само ти....