Ne iskam da te razo4arovam, no: Него го няма и той е измислен - една от заблудите на хората е да вярват, че има определен, т.е предопределен човек за тях - истината е, че няма такова нещо... По тези оживени улици, можеш да срещнеш хора, които биха те удовлетворили, това не е само един човек - този с главното име, характер, излъчване... Не живей с тази ужасна илюзия на самотниците... Даваш ли си сметка, че докато чакаш знак от съдбата и тържествения сблъсък с The One може да си пропуснала шанса си с един истински възможен спътник, скрит под фасадата на нещо традиционно,... Дай шанс на хората да бъдат скучни на първата среща - кретени, простаци, егоисти, There may be more inside! И не чакай напразно - жаждата за любов е като незапалнена пропаст, научи се да висиш в нея в безтегловност, иначе няма да оцелееш.
Не пропилявай красивите си дни на тази суха земя, в това леко посредствено общество / и това НЕ е ирония/ в романтично чакане! No sense! Животът е красив! И има смисъл, дори когато си сам!

Защо ли всяка нежност е предателство
към някого? Най-вече към Представата.
Не сме ли се превърнали в придатъци
към собствените си тела, към спалните,
където аритмичното ни дишане
е доказателство за съвместимост,
а вещите са малко по-възвишени,
отколкото е нашата взаимност.
Аз протестирам. С цялата наивност
на своята представа. И нараства
с изминалите нощи съпротивата
на епидермиса ми срещу ласките.
Жестока клоунада на телата,
когато се търкалят в стърготините
на бившата си нежност, а луната
като прожектор свети над комините...
Тогава се навеждах над обувките,
като портрет заставах сред вратата,
разтягаха се в истинска преструвка
трапчинките в ъглите на устата ми
и бягах, бягах като краден кон
от себе си, докато щракне бравата...
Уж никога не влизаме със взлом
един при друг, а после се ограбваме...
От всичко, до което моят мозък
се е докосвал сляпо може би,
аз възкресих един-единствен образ
под няколко отчаяни върби,
разпръснати като зелени църкви
покрай една безименна река...
Сега си мисля: няма да съм първия,
протегнал към абсурдното ръка.
Аз обвинявам своите писатели
от детството, защото Те създадоха.
О, колко много въздухоплаватели
в небето на очите Ти пропадаха
и техните машини, конструирани
с фантазия и нежност, се разбиваха...
Едни от тях завинаги умираха,
а другите Те продължиха във стихове.
Веднъж да зърна Твоите извивки
през някой процеп, както беше в детството.
/Какви развратни мисли предизвиква
понякога самото съвършенство!/
Това е най-естествената смърт
за двама ни, това е карнавал
на чувствата, предсмъртното им пърхане
с криле върху червената трева.
И аз не искам да натисна спусъка
на хищната фантазия, не бива
да опустее Твоя дом – изкуството,
а ти да се превърнеш в чувствен дивеч.
Аз имам право на една утопия,
но тя ще се превръща бавно в ад.
И в мен дивакът ще надига копие,
за да убива в мигове на глад.