|
Да бе, точно това чакам някой да ми плати . По-скоро чакам навити да помагат щото сам доникъде няма да стигна. Оказа се, че автора ползва разни гадни високопарни британски думички, а аз знам американски английски. Поради тази причина превода е много бавен, изнервих се и го замразих. Ще пусна началото на Първа глава, превел съм я донякъде. Определено си струва да се преведе цялата книга, но не разполагам с ресурс да го направя сам.
ГЛАВА ПЪРВА
СЯНКА НА ЛЕГЕНДИ
Джеймс Потър бавно вървеше по тесния коридор на влака, мъчейки се да си придаде възможно най-безгрижен и спокоен вид. Вероятно за хората в купетата той изглеждаше като някой, който търси приятели или познати, с които да прекара дългото пътуване. Разбира се това беше умишлено търсен ефект. Последното нещо, което Джеймс искаше другите да разберат беше, че въпреки перченето преди малко, което той демонстрира на перона с брат си Албус, той беше нервен. Стомахът му беше свит на топка и бълбукаше, така сякаш беше ял от бонбоните за повръщане на чичовците си Рон и Джордж. Не след дълго стигна до края на вагона, отвори плъзгащата се врата и премина в следващия. Първото купе беше пълно с момичета. Те разговаряха оживено помежду си, очевидно станали приятелки, въпреки че вероятно току що са се запознали. Джеймс се зазяпа в тях и едно от момичетата го забеляза. Той бързо отклони погледа си и се направи, че гледа през прозореца до тях, откъдето се виждаше гарата, по която все още кипеше оживление. Усети, че се изчервява и продължи напред по коридора. Само ако Роуз беше с една година по-голяма, сега щеше да бъде тук, с него. Тя беше момиче, но също така и негова братовчедка. Те на практика израснаха заедно. Искаше му се да има поне едно познато лице до него. Това щеше да направи пътуването по-приятно.
Разбира се, Тед и Виктоар също бяха във влака. Тед, който беше седмокурсник, беше буквално отнесен от шумна тълпа, състояща се от негови съученици и други приятели. Той едвам успя да помаха и намигне на Джеймс преди да потъне в претъпкано купе, което се тресеше от силната музика издавана от преносима музикална уредба. Виктоар, с пет години по-голяма от него, беше поканила Джеймс да прекара пътуването в нейното купе, но Джеймс отказа. Не беше така близък с нея, както беше с Роуз и не го блазнеше идеята да прекара часове с четирите други момичета в купето, слушайки за най-новите фризьорски заклинания и пудри за лице произведени от феите. Като част от Вийла Виктоар никога не беше имала проблеми в намирането на приятели, и от двата пола, бързо и без усилия. Въпреки това, Джеймс имаше чувството, че трябва да се открои като индивидуалист още от началото, макар че това го караше да се чувства нервен и самотен.
Всъщност не точно самото отиване до Хогуортс го притесняваше. Джеймс очакваше с нетърпение този ден почти през целия си живот, още откакто стана достатъчно голям за да разбере смисъла на думата магьосник. Още щом разбра, от майка си, за училището, в което ще учи – тайното място където вещици и магьосници ходеха да се учат на магии. Той гореше от желание да отиде на първите уроци, в които щяха да го научат как се използва чисто новата магическа пръчка, която той гордо носеше в раницата си. Повече от всичко искаше да играе куидич на игрището в Хогуортс, да се качи на първата си истинска метла и да го приемат в отбора, може би...
На това място обаче, радостното вълнение започваше да се разтапя и се превръщаше в студено безпокойство. Баща му беше търсач на Грифиндор, най-младият в историята на училището. Най-доброто, на което можеше да се надява Джеймс, беше да изравни неговото постижение. Всички щяха да очакват това от първородния син на известен герой. Той си припомни историята, разказвана му десетки пъти (но никога от баща му), за това как младия Хари Потър спечелил първия си златен снич. Практически скочил от метлата, лапнал златната топка и почти се задавил с нея. Разказвачите винаги се заливаха от смях когато стигнеха до тази част от историята, а ако баща му се случеше там, се усмихваше стеснително докато другите го потупваха окуражително по гърба. Когато Джеймс беше на четири откри прословутия снич в кутия за обувки, която се намираше на дъното на сандъка от трапезарията. Майка му разказа, че стария директор на Хогуортс го подарил на баща му. Джеймс беше буквално хипнотизиран от потъмнелия снич, въпреки че малките му крила вече не работеха и беше покрит с прах. Това беше първия снич, който виждаше отблизо. Изглеждаше едновременно по-малък и по-голям отколкото си беше представял, а теглото му, докато го държеше в малката си ръчичка, беше изненадващо. Това е известния снич, помисли си Джеймс със страхопочитание, онзи от историята, който е уловил баща ми. Баща му с радост разреши да премести кутията в своята стая и той я сложи под леглото, точно до метлата-играчка. Представяше си, че тъмното кътче под таблата на леглото е шкафчето му с екипировка за куидич. Прекарваше часове във въображаеми игри, в които гонеше и хващаше снича с невероятни плонжове и после го показваше на въображаемата публика, която аплодираше.
Но какво щеше да стане ако Джеймс не успееше да хване снича, както баща му беше направил? Ами ако не беше толкова добър в летенето на метла? Чичо Рон казваше, че за Потър летенето на метли е толкова лесно колкото е издишването на огън за драконите. Какво ако се окажеше, че е бавен, нескопосан или паднеше от метлата? А дали изобщо щяха да го вземат в отбора? Това би било само леко разочарование в оставащото време, до края на учебната година. Въпреки че правилата бяха променени и сега до отборите по куидич се допускаше само малка част от първокурсниците. Неучастието в отбора, за Джеймс, би значело че не е оправдал очакванията. Вече щеше да е невъзможно дори да се доближи до величието на баща си. Ако не можеше да се сравнява с Хари Потър в нещо толкова обикновено като куидича, как щеше да се надява да живее с легендата за момчето, което победи базилиск, спечели Тримагическата купа, събра реликвите на смъртта и, о да, набута стария Волди Молди, черният и най-опасен магьосник живял някога, под земята окончателно?
Влакът бавно потегли издавайки пронизително скърцане. Чу се гласът на кондуктора, който даваше нареждания да се затворят вратите на купетата. Джеймс спря да върви по коридора. Изведнъж го заля чувство на студена неизбежност. Сякаш най-лошото вече беше станало, беше се провалил с гръм и трясък още преди да е започнал. Тъгата по родния дом го сграбчи и той премигна няколко пъти в опит да спре напиращите сълзи. Той хвърли поглед към съседното купе и видя две момчета. Те не говореха, а бяха вперили поглед към прозореца откъдето прехвърчаха последните метри на перон Девет и три четвърти. Джеймс отвори вратата, нахлу вътре и се хвърли към прозореца с надеждата да види семейството си. Чувстваше непреодолимо желание да ги види преди да е станало твърде късно. Собственото му отражение в стъклото, предизвикано от сутрешното слънце, затрудни гледката към тълпата отвън. Там имаше толкова много хора, никога нямаше да ги открие в тълпата. Изгубил надежда започна да търси познати лица, въпреки всичко. Ето, най-после ги видя. Бяха точно там където ги остави, малка групичка от хора, застанали като скала в бурно море. Те не го виждаха и не знаеха къде точно се намира във влака. Чичо Бил и леля Фльор махаха към задната част на влака, очевидно изпращайки Виктоар. Татко и мама се усмихваха тъжно и го търсеха с поглед. Албус стоеше точно до баща му, а Лили държеше ръката на майка си. Сестра му явно беше много впечатлена от гигантския пурпурен локомотив, който пуфтеше и бълваше големи облаци пара докато набираше скорост. Тогава мама го видя и лицето и се озари. Тя каза нещо на татко, който се обърна и също го видя. Те му помахаха, усмихвайки се гордо. Майка му избърса очи с едната си ръка, а с другата помогна на Лили да му помаха. Джеймс не се усмихна, но все пак се почувства малко по-добре. С отдалечаването на влака семейството му се изгуби, изглеждаше все едно бяха на конвейер. Преминаха други непознати лица, махащи с усмивка, и накрая всички изчезнаха зад стената в края на перона. Джеймс въздъхна, пусна раницата си на пода и се изтърси на най-близката седалка.
В мълчание отминаха няколко минути докато децата гледаха през прозореца прехвърчащите гледки от Лондон. Гледката се разреди докато преминаваха покрай предградията и индустриалните зони, които кипяха от различни дейности, характерни за сутрините. Той се зачуди, както правеше понякога, какъв ли е живота на обикновените хора, и за пореден път им завидя, че могат да ходят на по-спокойните (или поне Джеймс така си мислеше) си мъгълски училища и служби. Накрая отвън вече нямаше нищо за гледане и той насочи вниманието си към двете момчета, с които споделяше купето. Едното от тях седеше до него от близката до вратата страна. Имаше четвъртита глава, беше едро и с къса черна коса. То беше погълнато в четене на богато илюстрирана книжка наречена „Природна магия: Какво трябва да знаем за новите вещици и магьосници”. Джеймс си спомни, че видя да продават от тази книга на една сергия, докато беше на гарата. На корицата се виждаше добре изглеждащ, усмихнат млад магьосник, облечен в училищна роба, който вадеше предмети от някакъв сандък. Той тъкмо беше извадил цяло дърво отрупано с хамбургери когато момчето прелисти страница от книжката и корицата мина под ръката му. Джеймс прехвърли вниманието си към момчето срещу него, което приятелски му се усмихваше.
...
Това е едва началото на Първа глава. Има още много, а и самата книга е доста обемна.Редактирано от hopeless2 на 30.12.08 02:52.
|
Re: "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОД [re: the_cursed]
