|
Това творение,което не е мое,като че ли ме завладя повече и от самата книга...
Приключенията на Ло Потър
І ЧАСТ
- Днес, тридесет и първи август, Магисъборът ще разглежда делото на Мери Лоръл Тифълс, известна още като Тиф; със свидетели Матю Драко Малфой; Селест Андреа Уизли; Даниел Кай Фъргюсън; Долорес Джиневра Потър. Госпожице Потър, на свидетелското място, ако обичате.
Шестнадесет годишно момиче, ниско и доста слабо за възрастта си с дълга черна коса, която завършваше на красиви букли и с големи очи пристъпи напред, отмятайки черното наметало настрани, и поставяйки един лък до дървеният стол, докато сядаше.
ЛОЛИТА В НАЧАЛОТО
Преди няколко години в Лондон имало едно момиченце на име Ло, просто Ло, но всъщност се казвало Долорес, което прекарвало дните си в едно място наречено площад Гримолд номер 12. Може да ви се стори странно, но Ло живяла сам-самичка в този огромен дом без майка и баща, сестри или братя. Без даже леля и чичо, или баба и дядо. Сутрин се събуждала сама, обличала се сама, правела закуска без ничия помощ, отивала без придружител до училище, а като се върнела си пишела сама домашните и като свършела, започвала да чете някоя книга без да се нуждае от помощ да дефинира думата “спорадично”. Например.
Ще попитате как така Ло живяла сама в къщата? Откъде вземала пари, за да си купи храна, дрехи и учебници? Може би ще ви се стори странно, но живота на Ло не бил толкова самотен и всъщност бил изпълнен с много вълшебство. Всяка вечер тя отнасяла вечерята си пред една картина, сядала на земята и казвала “Добър вечер, госпожо Блек!” При звука на звънкият глас на Ло, проядените от молци плюшени завеси се разтваряха, и на човек може да му се стори, че гледа през прозорец – прозорец, зад който старица с черна капела гледа намръщено, но после би разбрал, че това просто е един портрет в цял ръст, който се движи.
- Какво искаш малко, отвратително хлапе? – така поздравяваше госпожа Блек малкото момиченце, когато се срещнеха. Ло не се притесняваше от грубото държание на госпожа Блек и знаеше, че тя по принцип е много сприхава и винаги е в лошо настроение, но поне не беше както едно време – времето, когато Ло едва можеше да върви и говори, когато госпожа Блек крещеше и пищеше разни ужасни работи. На Ло и отне доста време, докато започнат да се разбират с госпожа Блек и домашният й дух Крийчър.
Сега навярно ще попитате какво е това домашен дух и как Ло не се стряскаше от такива неща – говорещи картини, странни животни…
Крийчър беше грохнал, почти гол (само с мърляв парцал, нещо като препаска около кръста), с кожа, която сякаш му бе с два размера по-голяма. Подобно на всички домашни духчета, и той беше плешив, затова пък големите му, щръкнали като на прилеп уши стърчаха бели космалаци. Очите му бяха кървясали и воднистосиви, месестият му нос приличаше на зурла. Ето това беше домашно духче, но не много дружелюбно и доста старо.
Колкото до въпроса, защо Ло не се стряскаше от подобни неща, отговорът беше изненадващо прост – защото Ло беше магьосница и тя го знаеше още преди в живота й да се случат единствените две неща, които щеше да запомни от не особено щастливото й детство.
Първото се случи, когато беше на девет. Ло тъкмо слагаше чиниите от обяда в мивката, когато входната врата се отвори тихо и вътре нахлуха сенки, чийто очи бляскаха заплашително под качулките.Десетина пръчки се насочиха към нея и от върховете им заблестяха златисти искри. Преди дори да има време да извика, момичето бе потънало в тъмнина…
Когато се събуди, се намери легнала на една поляна заобиколена от същите онези черни фигури. Тя се изправи рязко и пръчките веднага се насочиха към нея. В този момент Ло не бе много сигурна какво точно се случи. Очите й запариха болезнено и като погледна фигурите, те паднаха безпомощно на колена. Седяха така около минута някъде, а когато тази минута измина, те паднаха на земята – безжизнени, бездиханни.
Ло първоначално си помисли, че това е сън. Тя отново бе сама и вървеше безцелно. Понеже не знаеше какво трябва да направи по нататък, тя се запъти натам, където й се стори, че чува ромоленето на вода. И наистина – като отмести клоните на един храст – тя видя малко поточе.
- Това място…
Ло погледна изражението си във водата . Тя имаше слабичко лице, възлести колена, дълга черна грива и яснозелени очи с малки сметлокафеви точици в тях. Именно тези очи забелязаха нещо в рядката мъгла, която се бе спуснала над поточето. Беше цвете. Снежнобяло, красиво и диво цвете. Ло се наведе към него и го попита:
- Защо цъфтиш тук долу, където е тъмно и няма никой?
Цветето нищо не й отговори. Ло изглежда не бе свикнала на такова държание, защото каза ядосано:
- Защо не ми отговаряш? Ти също няма да ми обърнеш внимание, така ли? Така или иначе никой няма да те види тук!
Ло се изправи и се приготви да стъпче цветето от ярост.
- Спри – каза един студен глас.
Ло се обърна рязко и видя един мъж – висок, слаб и забулен с черна качулка, с ужасно змийско лице, бледо и изпито, с алени втренчени очи с резки вместо зеници. Той бе впил безпощадните си червени очи в нея заговори ясно и все така студено:
- Вероятно няма никакъв смисъл в живота – той пристъпи към нея. – Може би ще откриеш нещо интересно за правене, докато си жива. Както откри това цвете.
Ло го погледна изумено с големите си очи.
- Както аз открих теб… – каза той и протегна ръката си към Ло, за да я постави на бузата й. – Когато станеш достатъчно силна и красива, ще се върна за теб.
Той отдръпна ръката си от лицето й, което се бе зачервило от допира. Беше необичайно за Ло истински жив човек да я докосне по такъв нежен начин. Тя сведе глава й се усмихна. А когато я надигна отново, видя че е легнала в леглото си, в стаята си, в Гримолд 12. Беше си вкъщи.
Тогава Ло си помисли, че срещата с този непознат човек е била сън.
Втората случка от детството на Ло се случи, когато беше на единадесет и половина. Един топъл ден през юли, тя получи писмо адресирано до Ло толкова ясно, че не можеше да има грешка:
Госпожица Д. Потър
Най-голямата стая на вторият етаж.
Площад Гримолд номер 12
Лондон
Пликът беше дебел и тежък, направен от жълтеникав пергамент, адресът пък бе написан с изумрудено зелено мастило. Пощенска марка нямаше. Като обърна плика с разтреперана ръка, Ло видя печат с червен восък, изобразяващ герб: голяма буква “Х”, заобиколена от лъв, орел, язовец и змия.
Ло извади писмото и зачете:
УЧИЛИЩЕ ЗА МАГИЯ И ВЪЛШЕБСТВО “ХОГУОРТС”
Директор: Ким Търлингтън
(Носителка на Ордена на Мерлин – първа степен, Велика магьосница, Главна вълшебница, Върховна Мъгъловрагиня, член на Международната конференция на магьосниците)
Уважаема госпожице Потър,
С удоволствие Ви съобщаваме, че сте приета в Училище за магия и вълшебство “Хогуортс”. Молим Ви, да обърнете внимание на приложените книги и принадлежности.
Срокът започва на първи септември. Очакваме Вашата сова не по-късно от трийсет и първи юли.
С уважение:
Невил Лонгботъм,
заместник-директор;
Имаше и втори лист, на който пишеше от каква униформа имат нужда първокурсниците, какви учебници и други принадлежности им трябват.
Ло веднага изтича при госпожа Блек да й разкаже за това странно писмо. Старицата изглеждаше необичайно доволна и весела, когато каза:
- То се знаеше от самото начало. Очаквам добри резултати от теб, Доли. За теб е много важно да влезеш в Слидерин.
- Слидерин ли?
- Това е един от четирите дома в “Хогуортс”. Останалите са Грифиндор, Хафълпаф, Рейвънклоу, и Слидерин е най-добрият от тях, ако питаш мен.
- Ами добре.
Ло не беше много сигурна дали иска да влезе точно в Слидерин, където, според госпожа Блек – бяха влезли най-чистокръвните и амбициозни магьосници. Тя не се възприемаше като амбициозна и дори не беше сигурна, че е чистокръвна магьосница, затова пък името Рейвънклоу й хареса как звучи.
По-късно Крийчър бе изпратен в “Хогуортс” с отговора на Ло, който естествено беше “Да, много благодаря за поканата”, а после трябваше да отиде до Диагон-Али, откъде щеше да вземе необходимите неща за Ло.
- Но аз трябва да си взема пръчка! И мантия!
- Крийчър ще вземе мерките ти за мантията и ще купи най-мощната пръчка в “Оливандър”.
Ло много се ядоса и се изкачи по стъпалата като тропаше оглушително, а после трясна силно вратата на стаята си.
Крийчър се появи късно вечерта в голямата кухня, ей така от въздуха, с едно силно изпукване. Той постави грижливо опакованите учебници по магия и принадлежности на масата и подаде черната мантия на Ло, която я облече и установи, че й е точно по мярка.
- А това е пръчката ви, господарке – каза Крийчър и й подаде къса черна пръчка. – Абанос и змейска сърдечна нишка. Осемнайсет сантиметра. Доста пъргава и с малко повече сила.
Ло я взе припряно с дясната си ръка и я размаха нетърпеливо. От края й изскочи цял фонтан от златни и алени искри.
Госпожа Блек обясни много подробно на Ло как точно да стигне до перон Девет и три четвърти. Трябваше просто да тръгне срещу бариерата между пероните девет и десет. Тя направи точно така, както й бе заръчано и когато мина с количката през бариерата, Ло отвори изумено очи.
Яркочервен парен локомотив чакаше до перон, пълен с хора. Над него висеше табела “Експрес Хогуортс, 11 ч.” Ло погледна назад и видя на мястото, където преди това беше билетно гише, арка от ковано желязо, на която пишеше “Перон Девет и три четвърти”
Дим от парната машина се носеше над бъбрещата навалица, докато котки във всякакви цветове се галеха тук-там между краката на хората. Сови кряскаха раздразнено една срещу друга над бърборенето и стърженето от влачене на тежки куфари.
Първите няколко вагона бяха вече претъпкани с ученици, някои висяха по прозорците и говореха с близките си, други се боричкаха за места. Ло избута количката си надолу по перона, за да си търси празно място. Когато успя да се качи и тръгна по дългият коридор да търси свободно купе, влакът вече беше тръгнал.
Тъкмо когато щеше да отвори вратата на съседният вагон, за да види дали там няма свободни места, вратата се отвори рязко и удари силно Ло по носа и тя залитна назад.
- О, не, кестени! Извинявай, извинявай, извинявай, извинявай…
Едно много високо и червенокосо момиче, с дълъг нос и много лунички се завтече към Ло и се опита да й помогне да се изправи.
- Ей, какво става тук? – попита някой зад тях.
- Имате ли нужда от помощ? – обади се втори глас.
- Не, не, няма нищо, ей сега ще й помогна… - върлинестото момиче подхвана Ло под мишниците и я вдигна. – Много извинявай, виждаш ли, търсех си свободно купе и тръгнах да търся…
- Няма свободни купета там – казаха едновременно Ло и още някой. Тя се обърна и видя две момчета на тяхната възраст да й се усмихват.
- Ние с Матю си бяхме намерили свободни места – започна едното момче, което имаше стърчаща кестенява коса, леденосини очи и снежнобяла кожа - само че дойдоха едни петокурсници и ни изхвърлиха оттам.
- Мисля, че Фърджи ги омагьоса някак си – каза възхитено Матю. – Като излизахме, той ги погледна така вледеняващо – и онези замръзнаха на място! Въобще не помръдваха няколко минути и ни хрумна да ги изкараме от купето, но дойде един префект и ние си плюхме на петите.
- Я да се върнем обратно, може й да ги е изкарал оттам – каза развълнувано Фърджи. – Идвате ли? – и той погледна въпросително към двете момичета.
- Да, хайде! – каза червенокосата и с Фърджи поеха скоростно напред.
Ло и Матю останаха назад.
- Чакай малко, мисля че мога да ти помогна – каза усмихнато Матю и извади пръчката си и замахна с нея срещу носа на Ло и изрече: - Еписки!
Кръвта веднага спря да тече и носа й си възвърна нормалните размери.
- Благодаря… - каза зашеметено Ло. – Но… уау… ти можеш да правиш вече магии!
- О, само няколко, колкото да се пробвам… - отвърна скромно Матю и побърза към другите двама.
Оказа се, че наистина са изкарали замразените петокурсници от купето и четиримата се настаниха.
- Как така името ти е Фърджи? – попита учудено червенокосото момиче, което бе седнало срещу Фърджи.
- Не е – отговори той. – Просто фамилията ми е Фъргюсън. И оттам – Фърджи.
- О. Ами аз съм Суки. Суки Уизли.
- Аха – извика триумфално Матю. – Знаех си! Баща ми ми е казвал, че всички Уизли са високи, червенокоси, с луничави лица и повече деца отколкото…
Но тук Матю млъкна и се изчерви.
- Да? Повечето деца отколкото? – попита войнствено Суки.
- Повече деца отколкото могат да изхранят – каза много тихо момчето.
Суки изгледа ледено Матю.
- Няма нужда да питам ти кой си. Сребристо руса коса, бледо лице с остри черти и нагъл поглед – ти определено си Малфой.
Сивите очи на Матю се присвиха с неприязън, но той не каза нищо. Вместо това се обърна към Ло.
- А ти си?
- О, ами аз съм Долорес, но някои ме наричат Доли. Или просто Ло.
И ето как Легендарната Четворка се запозна за пръв път. Никой от тях не подозираше ни най-малко, че само след няколко години ще станат известни в целият магьоснически свят. За някои като Първият, Втората, Третият и Четвъртата. За повечето като Лечителят, Пламък, Леденият и Плевел. Но само за малкото посветени в тяхната тайна те си оставаха Матю, Суки, Фърджи и Ло.
Вмомента те обсъждаха семействата си.
- Имам четири братя и четири сестри – каза Суки и като улови сразеният поглед на Фърджи, тя допълни бързо: - Да, знам, че са много, но с тях е много забавно. Хъдсън е най-големият, тази година ще е в четвърти курс. След това е Аманда, а тя е третокурсничка. Брат ми Ривър и близначките Пейдж и Пайпър ще са второкурсници, а сега аз ще съм в първи курс. Имам брат на име Тайлър, който е с четири години по-малък от мен, Лейла е на седем, а Фийникс е почти на годинка.
- Ами майка ти и баща ти? – попита любезно Матю.
Суки веднага започна да рецитира напевно:
- Баща ми е шеф на целият отдел “Магически игри и спортове”, ако искаш да знаеш и получава заплата от…
- Не те питам това – сряза я Матю Малфой. – Интересувах се как се казват родителите ти и какви са, но щом така си решила да се държиш…
- Е, добре тогава баща ми се казва Роналд Билиус Уизли, той е зодия Риби, любимият му цвят е оранжев, не обича да отглежда каквито и да е било растения, любимият му куидичен отбор е “Чъдли Кенънс”, в куидичният му отбор той е заемал позицията на пазач, обича да яде шоколадови жаби, да събира картичките от тях и да пие огнено уиски “Огдънс”.
И с тези думи, Суки се тръшна назад в седалката си и скръсти ръце.
- А майка ти? – попита Ло.
- Тя ни напусна – каза кратко Суки.
Ло научи, че бащата и майката на Матю били много влиятелни магьосници, на име Драко и Панси Малфой; той живеел с тях и баба му Нарциса, имал малка сестра на девет, която се казвала Кристъл и обичал много. Имаше също и коте на име Джинджър Фиш, но майка му била забранила да я донесе в училище, понеже била още бебе.
Фърджи нямал родители – той така и не обясни какво е станало с тях - живеел с Шелдън Сандс, магьосник, който го бил приютил в дома си.
Когато дойде ред на Ло да разкаже за семейството си, тя промърмори смутено, че те хич не били интересни и смени рязко темата към училищните домове.
- Сто процента съм в Грифиндор. Всички от семейството ми са били там – заяви Суки Уизли.
- Моят род се е изредил в Слидерин - промърмори мрачно Матю.
- Аз не знам в кой дом ще бъда, защото родителите ми не са учили в Хогуортс, а в Дурмщранг. А ти, Доли?
- И аз не съм много сигурна. Една роднина горещо ми препоръча Слидерин, въпреки че на мен ми допадна Рейвънклоу – каза искрено тя.
- В Рейвънклоу влизат смайващо умните магьосници. В Хафълпаф са ангелски добри и трудолюбиви – обясни Матю. – В Грифиндор влизат дръзките със смели сърца, а в Слидерин са най-амбициозните и хитри хора.
- Искаш да кажеш, най-чистокръвните и зли хора – поправи го тихо Суки.
Много по-късно, когато влязоха през огромната дъбова порта на замъка, след като бяха преминали езерото, те се озоваха лице в лице с весел, кръглолик магьосник в рубинени одежди. Входната зала, в която се озоваха беше с гигантически размери. Каменните стени бяха осветени с факли, таванът бе прекалено висок, за да се види, а разкошна мраморна стълба срещу тях водеше към горните етажи.
- Здравейте, първокурсници! – поздрави ги весело мъжа. – След мен.
Те го последваха по покрития с каменни плочи под. Ло дочу бръмченето на стотици гласове от една врата вдясно – другите ученици сигурно вече бяха там, - но професора въведе първокурсниците в малка празна стая до залата. Те се струпаха вътре, много по-близо един до друг, отколкото биха застанали обикновено, и се заоглеждаха притеснено.
- Добре дошли в “Хогуортс”! Аз съм професор Лонгботъм – каза магьосника. – След малко ще започне тържеството по случай началото на срока, но преди да заемете местата си в Голямата зала, трябва да бъдете разпределени по домове. Разпределянето е много важна церемония, понеже докато сте тук, вашият дом ще бъде нещо като ваше семейство в пределите на “Хогуортс”. Ще имате учебни часове с другите от своя дом, ще спите в спалните на своя дом и ще прекарвате свободното си време в общото помещение на дома. Четирите дома се наричат “Грифиндор”, “Хафълпаф”, “Рейвънклоу” и “Слидерин”. Всеки дом има своя благородна история и от всеки от тях са произлезли изтъкнати магьосници. Докато сте в “Хогуортс”, успехите ви ще носят точки на вашите домове, а всяко нарушение на правилата ще отнема точки на домовете. В края на годината домът с най-много точки се награждава с Купата на Домовете, което е голямо достойнство. Надявам се всеки от вас да е чест за дома, който стане негов, независимо кой ще е той. Разпределителната церемония ще се състои след няколко минути пред цялото училище. Предлагам, докато чакате, всички да се издокарате, доколкото можете.
Той усмихнато погледна едно пълничко момче, чиято уста бе цялата в шоколад и едно момиче, което бе закопчало мантията си под лявото ухо.
- Е, добре, стройте се в редица – каза професор Лонгботъм – и тръгнете след мен.
Със странното чувство, че краката й са се превърнали в желе, Ло се вмъкна в строя пред красиво момиче с пясъчно руса коса и зад изключително високо момче, което на ръст стигаше дори професор Лонгботъм. И така, излязоха от стаята, прекосиха входната зала и през две дvойни врати влязоха в Голямата зала.
Ло никога не би могла да си представи такова странно и великолепно помещение. Беше осветено от хиляди свещи, които се носеха на средна височина над четири дълги маси, където седяха останалите ученици. Масите бяха подредени с блестящи златни чинии и чаши. В дъното на залата имаше още една дълга маса, където седяха учителите. Над главата си тя видя един кадифеночерен таван изпъстрен със звезди. Чу как едно русокосо момче с правоъгълни очила да шепне:
- Омагьосан е да прилича на небето навън. Прочетох го в “История на “Хогуортс”.
Ло бързо погледна надолу, когато професор Лонгботъм, без да продума, постави четирикрако столче пред първокурсниците. Върху него сложи островърха магьосническа шапка, която изведнъж запя и започна да хвали различните домове. Когато песента и свърши и учениците изръкопляскаха, професор Лонгботъм пристъпи напред с дълъг пергаментов свитък в ръка.
- Когато извиквам имената ви, ще си слагате шапката и ще сядате на табуретката, за да бъдете разпределени – каза той. – Аштън, Пол!
Едно момче с много къдрава коса изтича до столчето, седна и нахлупи шапката. Секунда пауза…
- РЕЙВЪНКЛОУ!
На масата вдясно ликуваха и ръкопляскаха, когато Пол отиде да седне на масата на “Рейвънклоу”.
- Бишоп, Дънкан!
- РЕЙВЪНКЛОУ! – провикна се отново шапката и Дънкан припна да седне до Пол.
- Бигърстаф, Вайълет!
- ХАФЪЛПАФ!
Този път масата вляво заръкопляска и няколко хафълпавци станаха да се ръкуват с Вайълет, когато се присъедини към тях.
“Картър, Джери” отиде в “Хафълпаф”, а русото момче с очилата (“Конър, Саймън!”) стана рейвънклоувец, обаче “Донован, Ейдън” стана първият грифиндорец и най-лявата маса избухна в ликуване.
Изредиха се още няколко души с “Д” и “Е”.
- Едуардс, Хю!
- ХАФЪЛПАФ!
Ло забеляза, че шапката понякога извикваше веднага дома, а друг път й трябваше малко време да реши. “Финигън, Лавиния”, красивото пясъчно русо момиче зад Ло, седя на столчето почти цяла минута, преди шапката да я обяви за грифиндорка.
- Фъргюсън, Даниел!
Фърджи се стресна като чу името си и спринтира до шапката, която го обяви секунди по-късно за грифиндорец.
- Хагрид, Доминик!
Невероятно високото момче, с гъста тъмна коса, мургава кожа и черни бръмбарови очи отиде почти тичешком до столчето, което се огъна под тежестта му и нетърпеливо нахлупи шапката на главата си.
- ГРИФИНДОР! – извика тя. Ло видя как един мъж с великански размери помаха радостно на момчето.
Не след дълго се стигна до средата на листа.
Матю излезе смутено напред, когато извикаха неговото име. Шапката едва бе докоснала главата му, когато изкрещя:
- ГРИФИНДОР!
Този път нямаше никакви ръкопляскания или ликувания от когото и да е било, освен от професор Лонгботъм, който пляскаше някак унило и се опитваше да насърчи останалите безуспешно. Слидеринци бяха станали от местата си, за да огледат по-добре Малфой, а грифиндорци го гледаха потресено, докато той пристъпваше към тях.
Не оставаха вече много хора.
Макинли… Нютън… Нортъм…Пакстън… после Плоурайт, Кирстен… и после, най-сетне:
- Потър, Долорес!
Когато Ноел излезе напред учениците я гледаха безразлично, но сред учителите се понесоха шепоти като малки съскащи огньове. Професор Лонгботъм е наблюдаваше много напрегнато, докато поставяше шапката на главата.
Изведнъж Ло усети, че не иска да отива другаде освен в Грифиндор. При Фърджи и Матю и Суки. Тя трябваше да влезе в Грифиндор. Но тя усети как шапката ей сега ще разтвори устата си и ще извика “Слидерин”, предусещаше го… но шапката отвори уста и нищо не каза. В този момент Ло си помисли колко силно иска да бъде в Грифиндор и това беше последната дума, която чу.
- ГРИФИНДОР! – извика шапката със странен глас. Грифиндорци заръкопляскаха силно, но не много въодушевено, докато учителите я аплодираха бурно.
Сега Ло виждаше добре височайшата маса. В края, най-близо до нея, седеше великана, който срещна погледа на Доминик Хагрид и го окуражи с вдигнати палци. И там, в средата на Височайшата маса, на голям златен стол седеше директорката на “Хогуортс” – Ким Търлингтън. Тя беше много сексапилна жена, изглеждаше някъде около двайсетгодишна, облечена в изумрудено зелена мантия, с вълниста руса коса и весели лешникови очи.
- Розидис, Мелани!
- СЛИДЕРИН!
- Рийд, Никол!
- ГРИФИНДОР!
- Стоун, Брендън!
- РЕЙВЪНКЛОУ!
- Строукс, Максуел!
- СЛИДЕРИН!
И сега оставаха да бъдат разпределени само петима души. “Търнър, Сидни” стана слидеринец, а Чарлз Вон, пълничкото момче с омацаната от шоколад уста стана петото момче грифиндорец. След него “Уолаби, Кейдънс” също стана грифиндорка, а после дойде ред на Суки. Тя бе станала бледозелена под луничките си. Ло стисна палци под масата и секунда по-късно шапката извика:
- ГРИФИНДОР!
Две много високи момчета и едни абсолютно идентични близначки скочиха на крака и заръкопляскаха силно, а едно момиче даже излая. Във високите момчета Ло позна Хъдсън и Ривър, братята на Суки, а когато се вгледа в близначките Пейдж и Пайпър откри някои съществени разлики между тях – Пейдж беше с яркочервена, вълниста коса, спретнат и сериозен вид, а в правата коса на Пайпър стърчаха руси, розови, лилави и оранжеви кичури, на ушите си имаше много обици, и въобще изглеждаше доста раздърпана. Отначало Аманда (момичето, което бе излаяло) въобще не й заприлича на сестра на Суки, понеже останалите й братя и сестри имаха яркочервени коси, а нейната беше гъста и кестенява; дори нямаше лунички, но усмихнатите сини очи я издадоха.
“Ксавиер, Куентин” стана слидеринец и с това разпределителната церемония завърши, но тогава Ким Търлингтън бе станала на крака.
- На първокурсниците – добре дошли! На останалите – добре сте се завърнали! И ако трябва да бъда пределно честна с вас, тази реплика я изплагиатствах от един велик директор на “Хогуортс”, който вече не е измежду живите. Но нека оставим съобщенията за по-късно, за да можем всички да се наядем хубавичко! Почти ми е жал, че съм на диета – директорката видимо се замисли, а после махна небрежно с ръка, - хайде, нищо, от утре.
И си седна. Всички заръкопляскаха и се развикаха одобрително. Ло се огледа наоколо за сервитьори или нещо от този сорт, което ще донесе храната им.
- Ей, Лола – сръга я Суки, - искаш ли малко от това?
Ло остана със зинала уста. Подносите пред нея сега бяха отрупани с ястия. Никога не беше виждала на една маса толкова много неща, които обичаше да яде: печено телешко, печено пиле, свински пържоли и агнешки флейки, макарони, спагети, печени чушки, печени и пържени картофи, йоркширски пудинг, грах, моркови, сос, кетчуп и - по някаква странна причина – ментови бонбони.
Когато ястията бяха излапани, миг по-късно се появиха десертите. Сладоледени блокове с всички аромати, които човек може да си представи, ябълкови пайове, сиропирани сладкиши, шоколадови еклери и понички, плодови салати, ягоди, желета, мляко с ориз…
Най-после изчезнаха и десертите и професор Търлингтън отново се изправи. Залата утихна.
- Ей, не ставайте, докато не ви кажа и това. Ще ви дам няколко наставления за началото на срока… Първокурсниците трябва да запомнят, че на всички ученици им е забранено да влизат в гората на училищната земя. Освен това бях помолена от пазача господин Филч да ви напомня, че в междучасията не трябва да се правят магии в коридорите… Приемните изпити по куидич ще се състоят през втората седмица на срока. Който има желание да играе за своя домови отбор да се свърже с Мадам Хууч… А сега, време за спане. Марш в леглата!
Грифиндорските първокурсници (петте момчета – Матю Малфой, Даниел Фъргюсън, Ейдън Донован, Доминик Хагрид и Чарлз Вон, който наричаха просто Чък и петте момичета – Долорес Потър, Селест Уизли, Лавиния Финигън, Никол Рийд и Кейдънс Уолаби) последваха префектката Аманда Уизли през бъбрещата навалица, излязоха от залата и тръгнаха нагоре по мраморната стълба. След много лутания, накрая спряха пред портрет на много дебела жена с розова копринена рокля.
- Парола? – попита тя.
- Лимонадени пчелички – каза Аманда и портретът се извъртя напред, за да открие кръгъл отвор в стената. Всички се провряха през него, само Чък имаше нужда от помощ, и се озоваха в общото помещение на “Грифиндор” – уютна кръгла стая пълна с меки фотьойли.
Аманда насочи момчетата през една врата към тяхната обща спалня, а момичетата – през друга. На върха на спираловидна стълба – явно се намираха в една от кулите – те намериха най-после леглата си: пет балдахинени кревата с по четири колонки с тъмночервени кадифени завеси. Прекалено уморени да говорят много, те си облякоха нощниците и се отпуснаха в леглата.
- Лека нощ, Суки – каза Ло.
- Ахъм, лека нощ, Лола…
|
Любимият ми фенфикшън
