|
Даоизмът* и ездата – от д-р Томас Ритер
Тао Те Чинг (1): Освободени от желанието, вие осъзнавате тайнството. Хванати в капана на желанието, вие виждате само външните прояви. И все пак, тайнството и проявленията произлизат от един и същ източник.”
Много ездачи са заслепени от движенията за напреднали и от бляскавите ходове, без непременно да се вгледат под повърхността върху качеството на това, което се прави в ездата. Те се възхищават на ездачите, които могат да правят разни „номера”, без значение колко правилно или неправилно ги изпълняват; без да се запитат дали движенията се изпълняват плавно и без усилие на манежа или изглеждат измъчено; и без да се замислят дали ездачите демонстрират спокоен, балансиран седеж с невидими помощи или ездата им изглежда недодялана и дразнеща, поради прекомерни помощи и неволни движения на тялото. Техният интерес създава желание да подражават на ездачите от по-горните нива. Затова те се опитват да научат собствените си коне на такива движения, без съответната систематична подготовка. В най-екстремните случаи, на ездача или на собственика на коня напълно му липсва каквото и да е разбиране за гимнастическия процес и изискванията, които всяко движение налага върху коня - както демонстрират някои реклами за продажба, където много млади коне (2- до 6-годишни) се предлагат като вече „обучени във високите нива.” Невежеството на отговорните собственици и „треньори” оставя без думи много от образованите ездачи по обездка.
Този тип „скоростно трениране” трябва да бъде отхвърлено, защото то престъпва законите на Природата, или Тао. Все пак най-старите и значими предпоставки, върху които се основава класическата езда, е че трябва да следваме Природата и никога да не вървим срещу нея. По тази причина, следвайки Тао означава също да уважаваме и следваме Природата. Сравнете няколко цитата по-долу от класически автори от 4-ти век преди н.е., от 17-ти, 18-ти, 19-ти и от 20-ти век респективно, с кратко извлечение от Тао Те Чинг и цитат от Алън Уотс за таоизма.
Ксенофон, „Изкуството на ездата“, 4 век преди н.е.: ”Така че, когато той бъде убеден от човека да добие всички маниери, които изпълнява сам когато ги демонстрира доброволно, резултатът е кон, на който му харесва да бъде язден, който представя величествена гледка и който изглежда пъргав, което се забелязва от всички наблюдаващи.”
Гръцкият генерал Ксенофон, който е служил при Александър Велики, е написал първият запазен трактат за обездката. В абзаца по-горе той очертава една от основните цели на класическата обездка, която остава валидна и непроменена до наши дни. Като класически ездачи и треньори, ние виждаме своята задача в развиване на силата, баланса и пъргавостта на коня, така че да може лесно и с удоволствие да изпълнява под тежестта на ездача всички ходове, завои и движения, които показва на свобода. Въпреки че тези движения може да са лесни за него когато е сам, прибавянето на тежестта на ездача представлява сериозно предизвикателство. Нужни са няколко години на внимателно трениране, за да може конят да ги изпълнява правилно, без да си навреди.
Уилям Кавендиш, Херцог на Нюкасъл (A General System of Horsemanship): „Това изкуство трябва винаги да следва повелите на природата и никога да не им пречи, тъй като тя е господарка на света и би трябвало да й се подчиняваме.”
Уилям Кавендиш, Първият херцог на Нюкасъл (1592-1676), е най-влиятелният автор от 17 век, успоредно с Антоан де Плувинел. Неговата книга се появява най-напред на френски през 1657г., когато е живял в изгнание в Антверп. През 1667г. последвало и първото английско издание. В резултат на проницателното разбиране на конската психология от автора и множеството му ценни практически наблюдения и открития, това е едно от големите събития на класическо-ездовата литература. Много от принципите за трениране, които той описва, са истински извечни и дори съвременните ездачи са достатъчно благоразумни да приемат неговия опит насериозно. Въпреки че Нюкасъл е живял почти 1900 години след Ксенофон, той продължава оттам откъдето неговият известен предшественик е преустановил, като казва неведнъж, че Природата трябва да диктува хода на обучение при коня. Това предполага не само кои движения да бъдат учени и как да бъдат изпълнявани, но включва и индивидуалната степен на прогресия за всеки кон. Самата природа определя кога конят е достатъчно силен, за да учи едно ново упражнение. Всяко трениране, което я престъпва от гледна точка на това как се яздят движенията или по отношение на скоростта, с която се очаква коня да напредва, не може да се счита за класическо.
Франсоа Робишон де ла Геринер (School of Horsemanship): „Теорията ни учи, че трябва да работим на базата на здрави приципи, и тези принципи вместо да вървят срещу Природата, трябва да служат за усъвършенстването й с помощта на изкуството.”
Франсоа Робишон де ла Геринер (1688-1751) става най-почитания майстор на класическата обездка. Испанската ездова школа във Виена се придържа към неговата книга като свое официално ръководство за обучение и до ден-днешен. Изречението по-горе съдържа накратко отговора на често задавания въпрос: „Какво е класическа обездка?” Това е тренировъчна система, чиито принципи произлизат от Природата и чиято цел е да подпомогнат и усъвършенстват естествените ходове на коня посредством изкуството на ездата. Ако ходовете на коня се развалят или ако показваните движения са неестествени, обучението не може в действителност да бъде считано вече за класическо.
Алексис Ф. Л’От (Equestrian Questions): „Ездаческото изкуство, което е красиво, изтънчено и изискано, търси да развие тази красота като разчита на самите способности на коня, а не като ги представя по неестествен начин. Като свой съветник това изкуство взема Природата, и не извънредното или ексцентричното е онова, което се търси.”
Генерал Алексис Франсоа Л’От (1825-1904) - ecuyer en chef във Френската национална школа по езда (Cadre Noir in Saumur), е един от най-големите френски авторитети на 19-ти век. Той е особено интересен, тъй като е бил ученик както на Франсоа Боше, така и на неговия главен съперник – виконт Д’Оре, хвърляйки мост между старата кралска школа на Версай и революционния нов метод на Боше. Л’От повтаря думите на своите именити предшественици. Той също изхожда от принципа, че класическата езда трябва да зачита и да следва Природата, и отхвърля „необичайните“ и „ексцентрични“ движения (като галоп на три крака или галоп назад), които „цирковите ездачи“ като Джеймс Филис например практикували.
Алоис Подxайски (Die klassische Reitkunst): „Безмилостно концентрираното обучение само води до обща повърхностност, до изопачаване на движенията и преждевременно увреждане на коня. Природата не може да бъде насилвана.”
Полковник Алоис Подхайски (1898-1973), бивш директор на Испанската школа по висша езда във Виена, се фокусира особено върху аспекта за продължителността на обучение, което изисква Природата. Укрепването на мускулатурата на коня, изграждането на издържливост и развиването на пъргавост и гъвкавост под ездач просто отнема време, дори и при най-добрата система за трениране. Ако ездачът пришпорва процеса, конят ще заплати цената за това със своето здраве.
Има ясна обща нишка, която свързва тези кратки извлечения в рамките на период от две хиляди години и от четири различни страни. Любовта към конете и зачитането на природните закони са оформили гръбнака на класическата езда във всички страни, където се споделя класическата култура - от началото на документираната си история до наши дни. Ездачите, на които им липсват тези качества, не могат да претендират, че са „класически“.
Тао Те Чинг (21): „Учителят винаги запазва съзнанието си в едно с Тао; това му дава блясък.”
Може да не изглежда непосредствено очевидно, но тези два реда от Тао Те Чинг на Лао Дзъ описват същата нагласа на духа, като при големите европейски автори в ездовата литература. Можем лесно да направим този цитат съотносим към практиката на обездката. Ездачът в изкуството на обездката язди и тренира в хармония с Природата (едно цяло с Тао), което придава на коня и работата му блясък и изразителност. Обратното е също толкова вярно. Там, където се нарушават законите на Природата, красотата се загубва, а ездачът и конят се превръщат в карикатури.
Алън Уотс (Tao: The Watercourse Way): „По този начин Tao е курсът, течението, насоката или ходът на природата, и аз го наричам Пътят на реката, защото и Лао Дзъ и Чуанг Дзъ използват течението на водата като основна метафора.”
Интересно е, че потокът на водата се използва като метафора за природата в таоистката литература, защото старите майстори по обездка са учели, че всяко упражнение трябва да протича гладко и хармонично към следващото, така както една река тече към следващата.
Когато КАКВО стане по-важно за ездача от КАК, когато напредналите в ездата движения се ценят повече от качеството на основните ходове, или когато тренировъчният процес е кондензиран и прибързан, ездачът със сигурност е загубил Пътя, защото конете тогава трябва да преминат през ходовете на ездовите движения въпреки липсата на сила, баланс, подвижност, импулс, изправеност и събраност, които са необходими условия за това.
Когато гимнастическата основа липсва, упражненията загубват своята ценност за обучението на коня. Те дори може да станат вредни, тъй като постоянната липса на уравновесеност и гъвкавост по време на цялата тренировка причинява ненужно износване и напрягане в тялото на коня. Гърбът, скакателните стави, задните глезенни стави и предната навикуларна област са най-ранимите части на тялото, склонни първи да се увреждат, ако ездачът не се погрижи да направи баланса и изправеността свои най-важни приоритети.
Освободени от желанието, вие разбирате мистерията." Едно по-дълбоко разбиране на артистичната езда може да се развие, когато мисленето на ездача не е доминирано от повърхностни прояви на успех и прогрес (като „нива“, състезания, розетки и медали), когато той вече не се интересува от това как другите виждат неговата работа. „Мистерията“ се разкрива на онези, които не са водени от амбицията, а се опитват да се свържат със сърцето и съзнанието на коня, и които се загубват в настоящия момент. Истинският класически ездач търси да задълбочи своето разбиране за основните принципи. Той се стреми да усъвършенства своите основни умения и избира упражнения и движения в ездата въз основа настоящите нужди на коня, а не от гледна точка на тяхната развлекателна стойност или престижа, който носят. С други думи той язди в съзвучие с Природата, и е оставил назад своята обвързаност с его и статус. Той прави това, което смята, че е необходимо за коня му, точно тук и точно сега. Това е всичко, което има значение.
„Обхванати от желанието, вие виждате само външния израз (прояви)." Докато ездачът все още се води от амбиция, его и суета, той завинаги ще остане на повърхностно ниво. На движенията от обездката тогава се гледа само като на престижни цели, докато тяхната гимнастическа функция се пренебрегва. Тази умствена нагласа води ездача по пътя към ездата като цирков номер, където движенията се изпълняват като празни жестове, лишени от гимнастическа стойност и на структурата на ездата й липсва вътрешна логика. С други думи, нито хореографията на урока като цяло, нито изпълнението на всяко отделно упражнение допринася много за повишаване на конските сила, гъвкавост, изправеност, баланс, импулс и събиране.
„И все пак, мистерията и проявите й произлизат от един и същ източник." Двамата ездачи, които описах в по-горните два абзаца, са близки външно. И двамата изпълняват еднакви движения и фигури в манежа, използват едни и същи термини – и все пак живеят в паралелни вселени. Еднаквите думи изглежда имат съвсем различно значение за всеки от тях. Ако слушате ездач от втория вид, той може да използва всички правилни думи. Но въпреки това, ако го наблюдавате как язди, саундтракът не изглежда изобщо като да хармонира с визуалното впечатление. Неговият фокус е твърде тесен и недиференциран. Той е прекалено ангажиран от повърхностни фрази, докато дълбоките причинно-следствени връзки му се изплъзват изцяло. Изглежда сякаш възприема конят като стока, вместо като приятел и партньор.
И двата мирогледа произхождат от едни и същи исторически и културни корени. Но всяка от тях е оформена от много различни философии, изразявайки се в различни приоритети и цели, а те на свой ред се манифестират в различни седежи, видове езда и методи на трениране. Общият корен, от който те произлизат, е традиционната трипартитна (триделна) система на Начална школа (обучение), Кампанийна (военна) школа и Висша школа.
Началната школа е основата на обучение при коня. Всеки кон трябва да премине през този етап, без значение дали бъдещата му кариера ще е на кон за обездка, за прескачане на препятствия, за всестранна езда или кон за разходки (туристическа езда). Той се състои от естествените ходове на коня (ходом, тръс и галоп) по единична пътека, без някаква значителна степен на събиране, и по сравнително големи завои и кръгове. Фокусът лежи върху установяването първо на добро движение напред в постоянно темпо, по правилни схеми и фигури в манежа. Прословутият съвет на Гюстав Щайнбрехт – „Язди конят си напред и го накарай да бъде прав“ стои зад тези изисквания. Ездата напред – без бързане, поддържа коня добродетелен и го учи на добра работна етика, прави го сигурен и надежден. Равномерното темпо води до надлъжен (лонгитудинален) баланс.
Правилните схеми на движение в манежа помагат за фокусиране вниманието на коня върху ездача и работата. От една страна, те учат коня и ездача на дисциплина. От друга страна, те изискват от ездача да намести раменете и хълбоците на коня точно по пътеката, която е избрал. Правилните фигури (т.е. кръгли кръгове и волтове, прави диагонали, централни линии и четвърт-линии, всички учебни линии) са възможни само когато конят използва и двете страни на тялото си симетрично – с други думи, ако той е функционално прав (може също да го наречете латерално балансиран). Заедно, надлъжния и латералния баланс водят до истинско отпускане и импулс, и подготвят за събирането.
Колкото по-старателно е положена тази основа, толкова по-гладко ще се разгъват следващите тренировъчни етапи. Никое количество време, прекарано върху това, не бива да се счита за загуба на време, както е написал Алоис Подхайски. Полезно е периодично да се връщаме към този стадий дори и при по-напредналите коне, за да затвърдим (и по възможност подобрим) тези основи.
Кампанийната (военната) школа, която се изгражда върху тази основа като втория етаж на сграда, включва всички изисквания възлагани върху кавалерийския кон. Тя учи коня на всички умения, от които той се нуждае, за да е сигурен и надежден навън при всякакви обстоятелства. Изправеността и импулса се третират по-директно, и сега може да бъде въведено събирането, след като обучението в Началната школа е подготвило коня с развиването на изтикване (от задницата). Балансът на коня е усъвършенстван и мускулатурата му е еднакво развита от двете страни на тялото, така че всичките четири крака носят еднакво количество от тежестта.
Военната школа (обучение) е историческият предшественик на съвременната състезателна обездка. Тя включва латералните движения на тръс, обръщане около задницата, отстъпване, както и събрани тръс и галоп, заедно със среден тръс и галоп. Удълженият тръс изглежда е играл много по-малка роля в прагматичното трениране на военния кон, отколкото играе днес. Вместо това, когато ездачът е трябвало да се придвижи бързо, се е използвал кариер (удължен галоп в два такта).
Висшата школа като максималното (крайното) усъвършенстване на класическата конна езда, оформя третия етаж на постройката и се е практикувала главно като кралско развлечение в европейските дворове по време на епохите на Ренесанса, Барока и Рококо. След Френската революция по-вълнуващите, бързо развиващи се конни спортове (като лов на лисици, стипълчейз и надбягването с английски чистокръвни коне) започнали да изместват по популярност спокойното, методично и съзерцателно изкуство на висшата езда. В резултат на липсата на интерес и финансови средства, ездовите академии били затворени една по една, вътрешните школи по езда към европейските кралски дворове стояли все по-празни, докато едва една шепа институции по целия свят продължили артистичното и културно наследство.
Конят за обездка от Висшата школа ставал толкова гъвкав и силен, че бил способен да поддържа тежестта на тялото си повече със задните крака отколкото с предните за все по-продължителен период от време. Чистотата на ходовете достига своя връх тук. Гъвкавостта, способността да се носи сам, лекотата, пропускливостта, импулса и събраността са развити до най-високата възможна степен. Само малък процент от конете са достатъчно талантливи, че да влязат в този стадий.
Казано на терминологията на ездовите движения, различаваме airs on the ground (на земята) и airs above the ground (т.нар. учебни скокове). Първите включват т.нар. учебен ходом, учебен тръс и учебен галоп, пиафето, пасажът и напредналите движения на галоп – като полупристъпвания и пируети, както и тер-а-тер (движението крупа вътре в два такта) и редоп (четиритактов учебен галоп в положение крупа-вътре, при което вътрешният заден крак стъпва преди външния преден). Темповите смени на галоп били фактически непознати по време на бароковата епоха. Те били изобретени през 19 век и в резултат на тяхната незначителна практическа стойност никога не са били въвеждани във войсковата езда. Вместо това те намерили убежище за постоянно в цирка, а по-късно, в наше време - в изпитанията по обездка от по-горните нива. Някои от класическите движения на земя от висшата школа (като например редоп и тер-а-тер) никога не били включвани в състезателните тестове и следователно са почти напълно забравени. Степента на събраност очаквана от съвременния кон за обездка на ниво Гран При при събрания ходом, тръс и галоп, също е по-ниска отколкото при класическият „учебен кон“.
Учебните скокове се състоят главно от леваде, курбет и каприоле. Испанската ездова школа счита песаде за неуспешно леваде, а крупаде и балотаж – за неуспешно каприоле.
-----------------------------------------------------------------------------------
Източник: http://www.artisticdressage.com
The Tao of Horsemanship - Chapter One - by Dr. Thomas Ritter
* Tao (дао) - “път”, олицетворение на висшия божествен разум
|
Даоизмът и ездата – от д-р Томас Ритер
