|
Изправеност: Разказ за два коня – от д-р Томас Ритер
Първият директор на Испанската ездова школа Йохан Майкснер (Johann Meixner) (1895-1916) казвал за своя ученик Ричард Ватьен (Richard Wаtjen): "Той влезе в манежа на два различни коня, а я напусна само върху един." (Waldemar Seunig, Meister der Reitkunst und ihre Wege, 1960). Този комплимент с шеговита нотка може да послужи като насърчение за размисъл върху обучението на конете, тъй като нещата, за които загатва са много по-дълбоки, отколкото внушава лековатия му тон.
Очевидно Ватьен не е бил буквално върху два различни коня по едно и също време. Това, което неговия учител Майкснер е имал предвид, е че преди конят да бъде напълно обучен, неговия ездач често има чувството сякаш седи върху два различни коня. В наистина лошите случаи, той дори може да има усещането, че всеки от краката на коня се движи с различен темп и в различна посока. Това усещане да имаш два отделни коня под седлото си може да дойде от поне два различни проблема.
Първата възможна причина е известна липса на свързаност между предницата на коня и задния му край. Ездачът има чувството сякаш има един кон зад себе си и различен кон пред него, докато той седи на едно ниско място по средата между двата коня, като в хамак. Това усещане се създава когато задните крака на коня са толкова назад зад него, че не поддържат и не повдигат конския гръб, и по този начин не оказват опора за тежестта на ездача. Те могат да останат несгънати, тъй като в това положение са извън досега на краката и седалището на ездача, както и на помощите с поводите. Задните крака с изправени стави водят до висока крупа и друсащи ходове, тъй като техните нееластични, изпънати стави не поемат стълкновението на задните крака със земята. Липсата на опора от тези влачещи се и изтикващи задни крайници води до хлътване на конския гръб, което създава гореспоменатото усещане за седене в хамак. Друга последица е прекаленото повдигане и обръщане (инверсия) на главата и шията при коня.
Всеки опит за използване на поводите или дори на седалището, ще влоши положението, тъй като тези помощи не могат да достигнат задните крака, докато шенкелът не ги доведе повече под тялото на коня. Вместо това те просто биха усилили инверсията и хлътването на гърба на коня.
В тези моменти гръдния кош на коня се усеща тесен от ездача. Изглежда сякаш няма място за краката на ездача, и ако той още не е придобил един отличен седеж, конят като че ли „отблъсква” краката на ездача, които в тези случаи имат тенденция да се плъзгат твърде напред. Единственият начин да се обединят тези две привидно разделени половини на коня, е да се доведат задните крака на коня до позиция, в която могат да осигурят необходимата опора и повдигане на конския гръб, и където ездачът ще може да ги сгъне чрез помощите на седалището (тежестта) и поводите.
Това, с което ездачът накарва задните крака на коня да настигнат останалата част от коня, са шенкелите. Чрез действието си върху гръдния кош на коня зад опаса, когато задният крак от същата страна се кани да се повдигне от земята, помощите с шенкела стимулират абдоминалните мускули на коня да се съкратят и да изтеглят задните крака под себе си. (Cf. E.F.Seidler, Die Dressur diffiziler Pferde, 1846: "Мускулите флексори (сгъвачи) на задните крайници са координирани с абдоминалните (коремните) мускули посредством клончета в коремната кухина; веднага щом шенкела или шпората докосне коремните мускули, конят повишава техния тонус и оттук изнасянето напред на краката си.")
Тази линия на съждения показва, че коригиращия процес трябва да започне с регулиране седежа на ездача. Кракът му трябва да бъде приведен в позиция, откъдето да може да усеща страната на коня и където да може да комуницира с него. В същото време, тази позиция на краката дава възможност на ездача да седи в равновесие, да поддържа сам стойката си, което му позволява да язди с независим седеж, т.е. движението на коня да не води до неволни, неконтролируеми компенсаторни движения с ръцете, краката, раменете или главата на ездача.
Когато ездачът е заел здраво позиция с пети под седалището и с шенкели, лежащи леко до страните на коня, той може да започне да иска от коня да довежда задните крака по-напред под себе си (да подлага). Веднага щом конят започне да отговаря, ездачът може да усети как задните крака на коня „пристигат” под седалището и в ръцете му. Гърбът на коня започва да създава контакт със седалището на ездача, а задните му крака започват да търсят контакт с ръцете на ездача посредством трензелата, позволявайки на ездача да общува с коня чрез седалището си и помощите с поводите.
Обаче ако стремената са толкова дълги, че коленете на ездача са почти прави, ездачът загубва гъвкавостта и независимостта на седежа си, а тазът му се накланя напред, повдигайки седалищните кости от седлото. Такъв ездач не може да задържи коня си „на шенкелите”, тъй като подбедриците или не са в контакт с коня изобщо, или се стискат към страните му. Ако конят не е „на шенкелите”, тогава той не е и „на седалището”, защото задните му крака са твърде назад, за да има седалището на ездача достъп до тях. Ако ездача седи с хлътнал кръст, седалищните му кости не са в контакт със седлото, което също прави невъзможно за тях да комуницират със задните крака на коня. А ако конят не е нито „на шенкелите”, нито „на седалището”, няма да му е възможно да бъде и „на повода” – дори и главата му да е отвесно.
Има още едно възможно приложение на представата за ездата на два различни коня. Точно както конят може да се „раздели” на предна и задна половина, ездачът ще открие, и че дясната половина на коня се държи различно от лявата в резултат на вродената му асиметрия, която е присъща на всеки жив организъм. На традиционната техническа ездова терминология, това спада към подразделението „изправеност /изкривеност”. Всеки кон, без изключение, е малко по-слаб (физически) от едната си страна, отколкото от другата. По-слабият заден крак избягва повече или по-малко настрани, вместо да стъпва право към и под центъра на гравитация. Това причинява повече или по-малко изразена извивка навътре на гръбнака на коня към същата страна. Например кон, чийто десен заден крак е по-слаб от левия, ще стъпва малко надясно с крупата на всяка крачка. Това причинява ротация на целия таз надясно, така че левия хълбок е малко по-назад и по-високо от десния.
Тъй като десния заден крак не стъпва под центъра на тежестта, а вдясно от него и оттам не поддържа ефективно телесната маса, левият заден крак няма да има време да се протегне достатъчно напред. Следователно, левият заден крак ще прави малко по-къси крачки, което може в някои случаи да изглежда сякаш конят куца. Веднага щом един компетентен ездач изправи и уравновеси коня, тази „куцота” изчезва напълно.
Тъй като левият заден крак стъпва твърде рано, той прекарва сравнително повече време на земята зад вертикалата, отколкото пред нея. От практическа гледна точка, левият заден крак изтласква забележимо повече отколкото носи, ставайки нееластичен и несклонен да сгъне ставите си, което прави коня да се усеща стегнат в цялата лява страна на тялото му. Това също кара левия хълбок да изглежда и да се усеща по-висок от десния. Ездачът ще има чувството в повечето случаи, че конят го поставя да седи повече надясно, защото гърба на коня е по-ниско от дясната му страна, отколкото от лявата: ездачът в действителност седи върху наклон.
Левият заден крак не само че изтиква повече отколкото носи, но също изтласква повече от десния заден крак, което води до по-тежък контакт на левия повод, докато често коня не доближава до десния повод. Това обикновено се случва заедно с изнасяне на лявото рамо на коня наляво. Много ездачи неволно компенсират за това нееднакво усещане, като държат лявата си ръка по-високо и по-напред, докато теглят дясната ръка назад и надолу към бедрото си, в опит да създадат по-равно усещане в двете си ръце. Излишно е да се казва, че единственото, което постига еднакъв контакт с повода, е да се изправи коня - т.е. да се позиционират хълбоците и раменете на коня на една линия едни пред други по пътеката, по която ездача е избрал да язди.
Тази естествена изкривеност, която току-що описах, има определени последици за изпълнението на коня. Ще изброя някои от тях по-долу, все още приемайки, че конят е гъвкав отдясно и нееластичен отляво. За коне, които са по-гъвкави отляво и нееластични отдясно, нещата са точно обратните.
1. Всичките завои надясно ще имат тенденция да са по-големи, отколкото завоите наляво. Тоест, коня ще се изнася навън при всеки десен завой, като пада върху външното си рамо и отива срещу външното коляно и бедро на ездача. Обратно, той ще пада навътре при всеки завой наляво, върху вътрешното си рамо.
2. Конят ще има склонност прекалено да се огъва странично при езда на десен повод, създавайки изпъкване при лявото си рамо.
3. Ще има склонност да бъде с обратна постановка при езда на ляв повод, понякога с тенденция да „заключва” челюстта от вътрешната страна.
4. Конят ще има склонност да реже ъглите при езда на ляв повод, като пада върху лявото си рамо и се накланя навътре при завоя.
5. При езда на десен повод на коня може да му е трудно да се отдели от стената и да завие, създавайки на ездача усещането сякаш рамото му е залепено за стената, така че главата и шията може да се завъртят навътре, докато конят все още продължава да следва стената.
6. Когато сте по централната линия или по четвърт линията, той ще има склонност да се изнася наляво с цялото си тяло.
7. Когато правите преходи (от един ход на друг) по централната линия или по четвърт линията, той ще пада наляво с рамото си и/или надясно със задницата, при всичките преходи.
8. При преходите към спиране, левият му заден крак ще има склонност да изостава назад.
9. На десен повод ще има склонност да прави неправилно крупа-вътре, защото задницата му ще има тенденция да пада навътре срещу вътрешния шенкел на ездача.
10. При езда на ляв повод, при всеки завой крупата щу има склонност да се изнася навън, към външния шенкел на ездача.
11. При рамото-вътре надясно конят охотно се огъва навътре, но може да му е трудно да отдели рамото си от стената.
12. При рамото-вътре наляво е лесно да се получи правилния ъгъл, но му е по-трудно се постигне правилно огъване.
13. Крупата-вътре и полупристъпванията изглеждат по-лесни за изпълнение на десен повод, отколкото наляво.
14. В тежките случаи, конят отначало може да не иска да галопира наляво.
15. Когато удължавате крачките при тръс, конят може често да преминава в галоп с десен водещ крак.
Този списък може да служи на ездача по обездка като чек-листа в определянето на гъвкавата и нееластичната страни на коня. Това е от изключително важно значение, защото при практическото обучение на коня ездачът трябва да приспособява помощите си, за да компенсира за тази изкривеност у коня, да може да преодолее асиметрията и с времето да направи коня еднакво сръчен и от двете страни. Постигането на функционална изправеност е едно от фундаменталните изисквания при тренирането на конете, защото един изкривен кон никога няма да може да развие импулс, умение да се носи сам и лекота, да не споменаваме пък за събраност. Това което е по-лошо, е че изкривения кон е латерално и лонгитудинално неуравновесен, и следователно няма да остане здрав в дългосрочен аспект, тъй като всеки дисбаланс създава скованост и стягане, които се пренасят в ненужно износване и увреждане на стави, сухожилия и лигаменти.
Компенсирането за конската асиметрия означава, че освен всичко друго, ездачът трябва да дава различни помощи за завиване надясно от тези за завиване наляво. При десните завои, той може да трябва да премести тежестта си повече към вътрешния заден крак, докато използва външния повод и бедро за да постави в рамка рамото и основата на шията при коня. Това ще попречи на коня да се пречупи пред холката, обръщайки главата и шията си настрани, докато с останалата част от тялото си все още продължава по права линия. Вътрешният шенкел може да се наложи да попречи на вътрешния заден крак да падне навъре, което може да изисква вътрешния крак на ездача да е поставен по-назад от обичайното.
При левите завои, от друга страна, конят има склонност да пада навътре, с прекалено много тежест върху вътрешното си рамо. Ездачът може да се наложи да компенсира за това чрез преместване на тежестта си върху външната седалищна кост и стреме, докато подкарва вътрешния заден крак активно напред и под себе си. Вътрешното му бедро и повод може в допълнение да трябва да предпазят рамото на коня от падане навътре, докато външния му шенкел може да се наложи да бъде поставен особено добре назад, за да попречи на изнасянето навън на задницата. Тъй като конят не се огъва достатъчно в областта на гръдния кош на по-нееластичната си страна, ездачът понякога трябва да ротира собствените си хълбоци и рамене доста повече при завоя в тази посока, за да може да получи правилната степен на огъване. Експериментирането ще ви разкрие правилното количество, което е нужно.
Когато язди по централната или по четвърт линията, ездачът ще трябва да държи тежестта си малко по-надясно, докато подкарва левия заден крак на коня под себе си с левия шенкел, така че конят да спре да издава рамото и гръдния си кош наляво. Левият повод може да е нужно да ограничи основата на шята, така че рамото на коня да не изпъква наляво и конят да остава свързан през цялото си тяло.
При рамото-вътре надясно, ездачът може да помисли за езда по типа на отстъпване на шенкела (с много изправена шия) – за да успее в изместването на рамото на коня встрани от стената. В резултат на естествената си наклонност, конят тогава ще даде на ездача необходимото странично огъване. При рамото-вътре наляво, от друга страна, ездачът трябва да се концентрира върху получаването на добро латерално огъване навътре, а конят най-вероятно ще добави сам нужният ъгъл.
При полупристъпване надясно, ездачът трябва да се увери, че раменете се движат достатъчно напред и настрани, докато предпазва задницата от прекалено изместване встрани. В противен случай задницата много бързо ще започне да води. С други думи, ездачът трябва да мисли за езда на рамо-вътре, когато упражнява полупристъпване надясно. При полупристъпванията наляво, за разлика от това, ездачът трябва да работи специално върху постигането както на правилен ъгъл, така и на огъване, тъй като естествената наклонност на коня ще бъде да покаже обратно рамо-вътре, вместо полупристъпване.
Колкото по-сръчен в двете си половини става коня в хода на обучението, толкова по-сходни могат да стават помощите за всяка страна, докато станат практически еднакви и за двете посоки. Прочутият френски майстор D’Auvergne е написал, че „ездачът, с цялото съвършенство на изкуството си, прекарва целия си живот в коригиране на това несъвършенство”, т.е. несиметрията (изкривеността). Дотогава ездачът седи върху два различни коня, които изискват различно прилагане на помощите, в зависимост дали се язди на ляв или на десен повод.
-------------------------------------------------
Източник: http://www.artisticdressage.com
(http://www.classicaldressage.com)
©2007 All Rights Reserved
|
Изправеност (статия)